— Лена, ma bonne amie, ma seule amie5! — провикна се Клоди и въздъхна. (Можеш да си представиш колко отвратителна беше тази сцена!)
— Щом ти нареждаш… — казах аз усмихнат.
Взех я в обятията си, изпълнен с отвращение към миришещия й на алкохол дъх, и я целунах продължително по устните. Всички започнаха да ръкопляскат. Клоди продължаваше да хлипа. Погледнах отново към вратата. Лена стоеше там с дръзко изражение.
— А сега ми позволи да целуна и теб — казах, като се приближих. — Вид компенсация — добавих с шепот, за да не ме чуе приятелката ми.
Но не посмях да я прегърна, нито пък да се приближа прекалено много до нея. Лена ме сломи с изпълнения си с презрение и ледена студенина поглед. Прехапа устните си и внезапно се обърна на другата страна. Чух оркестъра да свири първите акорди на модерно танго. И следващия момент я видях да танцува, притисната в прегръдките на някакъв непознат. Останах там и не я изпусках от очи. Понякога срещах погледа й, но беше толкова отнесена, че като че ли не ме виждаше.
Попитах човека до мен:
— Коя е тя?
— Приятелка на Клоди — отвърна ми той.
XI
Не бих обърнал особено внимание на тази случка, ако не си бях припомнил отново на следващия ден срещата във влака. Оттогава бяха изтекли седем-осем години и множество епизоди и страшно много познати хора от Молдова бяха започнали да се изтриват от паметта ми. Странното беше колко добре си спомнях подробностите от онази среща. Момичешката й глава, уханието на косите й, корицата на романа, който четеше, изключително правилното й френско произношение, всички тези неща стояха непокътнати в паметта ми и сега отново нахлуха в мислите ми. Не мога да кажа, че момичето, което бях срещнал в дома на приятелката си, ме привличаше твърде много. То беше много красиво, но имаше от онзи тип красота, която откриваш едва по-късно; това, с което Лена привличаше изключително много, беше нежността на чертите и чистотата на погледа й. Лицето й не беше от онези, обикновените и симпатични женски образи, които човек беше свикнал да вижда из букурещките салони. Но тази нежност не би задържала много вниманието ми; тогава имах доста други връзки, а и освен това не харесвах жените, които излъчваха благородство; някак смътно предусещах, че в този тип жени има педантичност и възвишеност, а пък аз никак не се погаждах с тези добродетели.
Попитах Клоди коя е била приятелката й, която ми беше представила като „рядка птица“.
— Едно много интелигентно момиче — отвърна ми тя.
После ми разказа, че доскоро Лена живеела с две маниакални възрастни лели и едва напоследък се беше осмелила да ги напусне и да се премести да живее със своя приятелка архитектка. Разказа ми множество забавни неща за лелите й, които я придружавали навсякъде, дори и когато пътува в чужбина. Лена била учила известно време в Швейцария. Не знаеше точно какво беше учила: музика, танци, хармония или нещо такова. Във всеки случай била много интелигентна и оригинална.
— Но защо питаш? — учуди се Клоди, след като ми беше разказвала почти половин час за нея.
— Стори ми се нахална — отвърнах й аз.
И все пак бях объркан от въпроса. Не бях свикнал да се интересувам много-много от гостите, които канеше. В този момент заговорих за нещо друго, макар че в мисълта ми постоянно изникваше образът на Лена, твърдяща: „Нямам никакъв братовчед“… Помислих си да не би пък приятелят ми от гарата да ме е излъгал. Но това беше абсурдно: той не е имал никаква причина да го прави. По-късно Клоди забеляза, че съм замислен и отнесен, и ме попита какво ми е. Измислих нещо на момента; струва ми се, че й отвърнах, че трябва да се насиля да замина от Букурещ по-скоро, отколкото ми се искаше.
След няколко дни я срещнах отново у Клоди. Стори ми се изключително резервирана и непреклонна спрямо мен. Избягваше ме, отговаряше ми възможно най-сухо и нелюбезно. И все пак не посмя да ми откаже да танцуваме. Спомням си много добре, беше едно танго Always, то беше модерно през 1924 година. Дадох си сметка, че танцува много правилно, но чувствах, че моята близост я вълнува и обезпокоява. Това подхранваше тщеславието ми. В началото бях останал с впечатлението, че Лена ме ненавижда, и понеже бях изключително суетен, тази нейна стеснителност пред моята близост ми носеше особено задоволство. Заведох я на бара. Поиска си лимонада. Настоях да си вземе нещо друго; всички други момичета държаха в ръцете си коктейли.
— Аз никога не пия алкохол — отговори ми тя.