— Даже и когато обичаш? — попитах я аз по особено глупашки начин. Погледна ме пренебрежително и ми се усмихна. (Колко добре си спомням всичко, което последва!)
— Вероятно това е първият етап? — изрече тя.
Не я разбрах и попитах:
— Какъв етап?
— Мисля, че това е нещо, което казваш на всяка жена, която се опитваш да ухажваш.
— Първо на първо въобще не се опитвам да те ухажвам — отвърнах й аз с една от моите невъзмутими усмивки, с които така се гордеех. (Моля те да ме извиниш, но не искам да крия от теб и най-беглия нюанс на моята безценна вулгарност.)
— Радвам се да го разбера — отвърна ми с усмивка. — Още повече, че и ти не си „моят тип“.
— Предположих го — добавих аз. — Ти имаш специално предпочитание към братовчеди офицери…
Тя запази мълчание за няколко минути и отпиваше от чашата с лимонада, без да ме поглежда. Тогава при нас дойде Клоди и ни завари така мълчаливи. Мисля, че това я обезпокои, защото ме хвана под ръка и ме принуди да я поканя на танц. Последва малка сцена на ревност, която ме отегчи още повече. Когато успях да остана отново сам, Лена се беше присъединила към друга групичка и разговаряше много разпалено. Престорих се, че не я забелязвам, и започнах да се разхождам разсеяно из стаята. Навсякъде виждах все същите безсрамни двойки и за първи път този спектакъл ми се стори възмутителен. Всички тези млади хора си приличаха, всички момичета се смееха по един и същи неприличен начин, а момчетата правеха едни и същи марионетни жестове. Продължих да потъвам в тази досада още около час и после се извиних, че имам бизнес среща в един клуб, и тръгнах. Когато й пожелах приятна вечер, Лена ме погледна учудено и на лицето й разцъфна едва доловима иронична усмивка. Тогава ми се стори изключително красива.
— Отегчавам се тук — прошепнах й, като доближих главата си до нея.
— А ето я и първата ти интелигентна дума! — отвърна ми с усмивка. — Довиждане! — добави и с искрен жест ми подаде ръката си.
Забелязах, че ръката й е необикновено бледа, с дълги и фини пръсти. Носеше пръстен със син камък, който й подхождаше изключително много.
— Не мисля, че ще се видим скоро пак — добавих, като целунах ръката й. — След няколко дни отново заминавам за Франция.
— А Клоди какво каза?
Аз се усмихнах с онова изражение на превъзходство, което обикновено придобиват мъжете, когато им се напомни за любовните им успехи.
— Примирява се! — отвърнах й аз пак шепнешком.
— Лошо прави…
Отново ми се стори, че се държи невъзпитано. Голямата й, алена уста тогава ми се стори изумителна. Питах се как не я бях забелязал дотогава…
След около десет дни наистина се качих във влака за Милано. Бях забравил за всички тези случки и запълвах времето си в купето с четене. Към вечерта стигнахме границата. Бяхме останали само няколко пътници и чакахме с досада да приключат с формалностите и да влезем в Югославия. Когато влакът потегли, ни поканиха на вечеря и аз се запътих към вагон-ресторанта с книга на Жорж Дюамел в ръка. Съвсем малко от местата бяха заети. Настаних се сам на една от масите и се зачетох. Но не минаха и няколко минути и ме обзе усещането, че някой ме гледа. И тогава видях Лена да идва насам, облечена в обикновена дреха за из път; и тя носеше книга под мишницата си. Когато ме видя, пребледня и едва успя да се усмихне. Странното е, че тази среща развълнува и мен. Станах, целунах ръката й и я поканих да седне на моята маса. Тя бързо се овладя. Повдигна книгата, която бях оставил, и с престорено учудване погледна заглавието й.
— Ти имаш изключителни занимания! — възкликна тя.
Започнах да се смея. Пресилената й ирония я беше издала. Това момиче, което ме беше взело за вулгарен донжуан или за обикновен бизнесмен, започна да ме забавлява. Поръчах вечерята, облегнах брадичка на ръцете си и се взрях право в нея.
— Това сигурно е вторият етап — каза тя с усмивка. — Упойване на жертвата?
— А може би си чела доста булевардна литература — отбелязах аз, като продължих да я гледам. — Да не би това да е някой роман на Морис Декобра?
Казах и протегнах ръка да взема книгата й. В този момент обаче Лена понечи да я извади изпод дамската си чанта, където я беше поставила, и ръцете ни се срещнаха.
Тя отдръпна ръката си така рязко, както я беше протегнала. Наистина и аз усетих някаква неясна емоция в мига на докосването ни. Успях да взема томчето и да го разлистя. Беше книга с немски стихове.
— Не съм предполагал, че поезията ти харесва — учудих се аз.