— Знам за какво си мислиш — разтълкува усмивката ми тя. — Но това не е извинение за нищо. Очевидно не извинява един мъж — добави и подчерта последната дума. — Извинява само най-долнопробния донжуан…
— А тези от по-висока класа как действат при подобни обстоятелства? — попитах аз, като се опитах да бъда максимално ироничен.
— Те довеждат любимата си до смърт или до безнадеждност и замонашване, но не я делят с никого. А и Дон Жуан не е бил прочут с броя на любовниците си, ами с броя на влюбените жени, които са умрели за него…
— Твоята теория ми се струва много интересна — прекъснах я със смях. — С други думи — искаш да кажеш, че хората, които си поделят една жена и й предлагат живот, са достойни за презрение, докато онези, които я притежават само за себе си в продължение на няколко седмици и после я хвърлят на смъртта, заслужават възхвала…
— В „ноктите на смъртта“ би била по-подходяща метафора за изпълнената ти с възмущение тирада — отбеляза Лена. — Но аз не съм казала това; не съм споменавала, че един донжуан заслужава — или не — възхвала. Само ти припомних, че любовта на един донжуан все пак има нещо абсолютно в себе си…
— Възможно е — съгласих се аз, — но все пак завършва, както спомена, със смърт…
— Това няма никакво значение — прекъсна ме тя грубо. — Едното не може без другото. И освен това — какво искаш — да си бил с Дон Жуан, а после да продължиш да си живееш, да раждаш деца… Това е невъзможно… И тогава се задоволяваш с нещо по-незначително…
Не завърши фразата си. Но без да иска, спря погледа си върху мен, усмивката й беше едва забележима. Разговорът ме забавляваше доста; обикновено не разговарях с жените за любов, или поне не говорех на тази тема сериозно. Струваше ми се, че това строго момиче се опитваше да ми изнесе лекция. Беше наистина забавно.
— С нещо по-незначително, тоест с хора като мен — опитах се да се изсмея аз.
— Да — отвърна тя съвсем естествено.
Няколко минути изтекоха в мълчание, а ние се гледахме усмихнати. После тя продължи:
— Клоди я разбирам, тя няма нужда от Дон Жуан. Тя има нужда само от любовници.
Стори ми се, че подчертава последната дума с твърде голяма неприязън. Дали пък не искаше да ме накара да ревнувам, или да ме унижи?
— Ти знаеш, че не си единственият, нали? — попита ме съвсем спокойно. — Клоди те използва. А и със сигурност тя те е свалила, нали?
Започна да се смее.
— Извини ме, че ти казвам всички тези неща — овладя смеха си тя. — Но съм убедена, че и самият ти не вярваш в успехите на мъжете. Извън тези на Дон Жуан, разбира се. Останалите биват използвани според темперамента. Клоди я разбирам много добре. Тя търси забавление. И в действителност тя е прекрасно момиче… по-трудно ми е да разбера теб обаче…
— Какво точно искаш да кажеш? — попитах нервно. — Вечна любов, изключителност, смърт, не съм чувал подобни думи отпреди войната.
И в този момент си спомних какво ми беше казала Клоди за приятелката си: последната девственица от деветнайсети век. Но тези идеи никак не подхождаха на времената, в които живеем, на обществото, където се бях запознал с Лена, че дори и на копнежа й по свобода и независимост.
— Мисля си, че и тогава не си ги чувал — каза ми Лена с усмивка.
После изтъкна някаква причина и се прибра в купето си.
Вечерта се срещнахме на перона във Венеция. Имах усещането, че ме избягва през цялото време, вероятно за да не разбера, че ще остане във Венеция. Но я забелязах да сваля багажа си и се престорих на учуден.
— Не каза ли, че през зимата Венеция е тъжна? — припомних й усмихнат.
— Обикновено е тъжна — отвърна ми тя.
Попитах я в кой хотел ще отседне. Тя знаеше някакъв скромен хотел, близо до гарата. Предложих й да дойде в хотел на Канале Гранде, но тя само се изсмя. Дадох си сметка, че съм направил гаф, и попитах дали мога и аз да отседна в хотела, който тя си е избрала. Познавах следвоенна Венеция доста добре и исках да й я покажа. Тръгнахме мълчаливо. Не беше много студено, но небето се беше смрачило и започна да духа вятър. Тя си сложи пардесюто веднага след като излязохме от гарата. Хотелът се намираше много наблизо. Вървяхме двамата един до друг, мълчаливи и без да се поглеждаме. От начина, по който се обърна към портиера, ми стана ясно, че предпочита стаята й да не е до моята. Затова аз поисках по-голяма стая. После се разделихме. Когато останах сам в стаята си, съжалих, че съм избрал този хотел. Изглеждаше доста посредствен, а самотата го правеше още по-потискащ. И същевременно ми беше странно, че държах толкова много да съм близо до Лена. Не се боях от нищо, но и не желаех да ми да се случи нещо неприятно. Предполагах, че подобна жена нямаше да бъде никак удобна. А като се добавят и възвишените й идеали… Преоблякох се и излязох да вечерям в ресторант в центъра. По този начин й показвах, че въобще не държа да сме заедно и че бях избрал същия хотел само за да бъда в помощ на една своя сънародничка, но че нищо повече нямаше да се случи.