След около час запалих лампата и започнах да се обличам изумен. Тя наистина беше девствена; никоя милувка не успя да наруши ледената й умора. Тя и сега продължаваше да ме гледа учудена с големите си горящи и неразбиращи очи. Не знаех как можех да се оттегля, без да я нараня. Приспа ми се и нейното присъствие ми беше трудно поносимо.
Трябваше да кажа нещо, за да наруша това мълчание. Взех ръката й и я целунах…
— За какво си мислиш? — попитах.
Бори се доста дълго време, преди да успее да изрече и дума.
— Имам усещането, че това вече ми се е случвало веднъж — прошепна тя, поемайки си трудно въздух. — Но аз не мога да си спомня.
— Бъди спокойна — прекъснах я просташки аз. — Не може да ти се е случвало друг път…
Отново ме погледна в очите съсредоточено. Сякаш правеше нечовешки усилия, за да разбере какво се случва с нея и къде се намира. Изведнъж се изчерви ужасно и уплашено огледа стаята. Дали схвана нещо, или по-скоро отгатна? И аз не мога да отговоря със сигурност на това. Стана ми мъчно за нея и понеже не можех да понасям това чувство, я целунах по челото и излязох на пръсти от стаята.
XII
Сутринта на следващия ден се събудих с натежала глава. А навън сякаш беше още по-мрачно. Вятърът се беше засилил. Започнах да съжалявам за случилото се вчера. То ми се струваше напълно безсмислено и подбуждаше доста досадни мисли. Повтарях си, че сега вероятно трябваше да удължа престоя си във Венеция, а пък това объркваше плановете ми. Разбира се, че можех и да тръгна, но не можех да си го наложа; това момиче, което обладах, не беше познало любовта в прегръдките ми и като че почти не ме беше усетило. Гордостта ми кървеше. Не исках да я изоставя, преди да ме е опознала истински. Харесваше ми да се отказвам от жените само когато усещах, че те ще съжаляват за мен. Опитвах се да ги направя щастливи в буквалния, философски смисъл на думата само за да задоволя собствената си суета, и изпитвах някакво глупаво удоволствие, когато след време научавах, че някоя жена, която съм обичал и изоставил, страда и е нещастна… А и очевидно тук съществуваше и проблемът, наречен Клоди. Аз с лека ръка можех да се откажа от тази връзка. Но пък прекъсването й в подобен момент, след като бях срещнал Лена, би било проява на лош вкус. Нямаше да мога да посещавам дома й, където се забавлявах добре и имах множество приятели. Дотогава бях свикнал да подготвям разделите си така, че да не прекъсвам връзките окончателно. Признавам си, че съм човек, който преди всичко обича удобството…
И все пак трябваше да взема някакво решение. Облякох се много грижливо и след това почуках на вратата й. Чух уморения й глас да пита кой е. След това отвори. Поисках позволението й да седна и да запаля цигара.
— Имаш ли някакви планове за днес? — попитах.
— Нямам никакви конкретни планове — каза тя пребледняла.
Погледнах я. Сигурно не беше мигнала цяла нощ. Дълбоките сенки от безсънието й ме измъчваха и едновременно с това блокираха всяка моя инициатива. Пушех. Струваше ми се, че тя упорито търси капелата си.
— Ще ми позволиш ли да те придружа? — попитах.
— Защо не?
Тонът й не ме окуражаваше по никакъв начин, и все пак се усмихнах, защото не знаех какво друго да направя. След това излязохме заедно, оставихме ключовете си на портиера така, сякаш бяхме двама непознати, и поехме по главната улица към площада.
— Наистина Венеция е тъжна през зимата — казах аз.
Поклати положително глава. Спря се пред витрината на магазин, където се продаваха корали и евтини предмети на изкуството.
— Те са имитация — отново се обадих.
Този път ме погледна учудено в очите. Стори ми се, че устните й изписват ужасно тъжна усмивка. И осъзнах, че е невероятно красива така — с уморената усмивка на лицето си.
— Да, имитации са — прошепна и тя.
Не знам дали си мислеше за нещо друго, когато произнесе тези думи, но те дълбоко ме трогнаха. Ами ако те по някакъв начин се отнасяха за мен? Хванах ръката й и я поведох.
— Да не настинеш, духа ужасен вятър — казах.
После повървяхме мълчаливо още известно време. Спряхме се на един мост; стените на сградите изглеждаха още по-тъжни, каналите — пусти, сега, през зимата. Искаше ми се да й кажа поне една добра дума. Аз също бях развълнуван от вледенената тъга на града. Но останахме така загледани двамата дълго време, без да продумаме.