През онази нощ започнах да опознавам тялото й. Аз нямам никакъв дар слово и не зная как да ти опиша всички тези толкова сложни подробности. И все пак се случи нещо странно, което не мога да проумея; мисля, че започнах да се влюбвам в нея. Въображението нямаше нищо общо със страстта, която бавно се разпалваше. Понякога, когато си мислех, че не съм подвластен на случващото се, че съм напълно спокоен и трезв, си казвах, че това е просто игра, че е някаква преструвка: че ми се струва, че съм се влюбил, защото така й бях обещал, и се насилвах да й доставя тази радост. Но не мога да ти обясня какво се случи с мен през тези няколко дни. Веднъж, докато стоях сам в стаята си, осъзнах, че не мога да понасям самотата, че е абсурдно да стоя там нещастен, когато можех да сляза и да се срещна с Лена. Опитах се да устоя; няколко минути се разхождах напред-назад из стаята и пушех. Но скоро си дадох сметка, че съм пълен глупак, и слязох. Заварих я да стои пред прозореца, с приближено към стъклото чело, сякаш очакваше някого. Подскочи, когато ме чу да отварям вратата. Не беше изтекъл и половин час, откакто се бяхме разделили. Обгърнах раменете й и я притеглих към себе си.
— Знаеш ли — казах й. — Не мога… Повече не мога да стоя разделен от теб…
— Нито пък аз — призна ми тя съвсем искрено.
— Мисля, че наистина се влюбих.
Бях изрекъл тези думи, сякаш фактът засягаше някой друг, а не мен самия. Седнахме и двамата на канапето. Бях объркан, смутен и все пак някакво неясно щастие беше започнало да ме изпълва. Искаше ми се да се издам, да се подложа на унижението да й издам колко подло и колко присмехулно се бях отнесъл към нея. Но дори и тази изповед ми се струваше твърде детинска и абсурдна. Чувствах се много добре така — едновременно измъчван и щастлив. Лена ме гледаше с пламенните си очи, сякаш очакваше да ме чуе да казвам нещо сериозно, важно и наложително.
— Какво има, скъпи мой? — попита ме след време, като милваше косата ми.
— Не зная какво бих могъл да ти кажа… — измърморих.
Не успях да продължа, защото съвсем неочаквано ме притисна в прегръдките си, а целувката й секна дъха ми.
След седмица си тръгнахме от Венеция. В Милано вече почти не ме вълнуваха бизнес срещите ми. Всичко сега ми изглеждаше незначително. Но не си давах добре сметка защо. Не разбирах какво се беше променило в мен. Беше точно както в миналото, когато изпитите ми в Техническия университет спряха да ме вълнуват в момента, в който се озовах на фронта. А още по-интересно беше, че тази любов ме променяше толкова по-силно, колкото повече опознавах Лена; плътски, разбира се. Конкретното й, бих могъл да кажа, плътско присъствие, ме променяше и ме опияняваше. Оттук, от нейното тяло, извираха толкова много неразбираеми енергии, които усещах да проникват в мен. Не знам как бих могъл да определя това странно усещане; това, което мога да назова с думи — пречистването и извисяването ми, онова, което ти нарече усещане за пълнота — произхождаше и черпеше жизнените си сили изцяло от сливането на прегръдката и делириума на притежанието. Не можех да я обичам по друг начин, както бях чувал други хора да описват чувствата си като ангелски, отношения с отстъпки, с жертви… Напротив, колкото повече тя беше до мен, толкова по-силно моя я чувствах и толкова повече душата ми се разтопяваше от непозната за мен дотогава чиста страст…
Веднага щом поехме от Милано за Ница, тя мимоходом ми каза:
— Исках да те помоля за нещо, но досега не се осмелявах… Исках да те помоля да не ме делиш…
Не разбирах много ясно какво искаше да каже.
— Клоди… — добави тя, с глава, опряна на прозореца на влака.
Щеше да й бъде непосилно да ме дели с нея, с която и да било друга жена…
— Това са стари неща — успокоих я аз.
— Ще имаш ли смелостта да й го кажеш? — попита ме тя.
Естествено, че се поколебах за миг. Поех ръката й така, сякаш търсех съвет или милувка.
— Ако ти не можеш, аз ще й го кажа — добави. — Би било непростимо да разбере, че и двамата сме я мамили.
Ясно беше, че и самият спомен за Клоди я безпокоеше.