— Ако можех да забравя някои неща… — започна тя по-потисната. — Ако можех да забравя онази целувка пред очите ми…
Изтръпна цялата. Опита се да измъкне ръката си от моите. Тогава й казах:
— Аз се опитвам да забравя миналото ти.
— Но аз нямам никакво минало — каза, загледана разсеяно през прозореца.
— Ами прегръдката на гарата? Ами онзи братовчед?…
Рязко се обърна към мен, а лицето й гореше.
— Това не е истина, аз нямам никакъв братовчед…
Започнах да се смея. И все пак паниката й ме обезпокои. Защо ли страдаше и се тормозеше толкова много всеки път, когато споменавах тази подробност?
По-късно, когато ревността започна да ме измъчва до лудост, с ужас си спомнях живота в Молдова, бежанците, спомнях си дързостта на офицерите и щедрата разпуснатост на жените. Как беше успяла Лена да се измъкне от този ад? А наистина ли се беше спасила от всичко това?
— И никога не си била влюбена? — я попитах.
Отговори ми светкавично, сякаш търсеше как да се защити:
— Не!
Помислих си, че няма никакъв смисъл да настоявам. Промених темата на разговора; но това неясно и смътно съмнение започна да ме разяжда. Сякаш щях да страдам по-малко, ако ми беше признала открито, че е имала еди-какви си и еди-какви си романтични трепети. Отлично си давах сметка, че това са били нормални неща за нейната възраст; знаех също, че каквото и да й се беше случвало преди мен, то със сигурност не е имало голямо значение за Лена. Тя се беше отдала за първи път на мен. Усещах, че е влюбена в мен, че е моя. Но все пак упоритият й отказ да ми говори — за онова, което ми създаваше най-голямо безпокойство…
След няколко дни двамата пристигнахме в Ница. Там срещнахме много мои познати и голяма част от тях бяха от Букурещ. С Лена бяхме отседнали в един и същи хотел, но в две отделни стаи. Един познат ме поздрави:
— Много е красива годеницата ти…
— Не сме годеници — отговорих му аз…
Но тази мисъл започна да ме преследва. Това можеше да се случи, дотогава не ми беше минавало през ума, но наистина и това можеше да се случи… Вечерта на масата явно съм бил отнесен и замислен, защото Лена ме попита:
— Къде се отнесе?
Вдигнах рамене. Искаше ми се да изглеждам отегчен. Обичах я много, давах си сметка за това, но все пак исках да изглеждам отегчен, да я накарам да страда. Мислех, че ще прочета нетърпението и мъката по лицето й, но тя просто щастливо ме хвана за ръката.
— Приличаш толкова много на моя любим в онази първа вечер — прошепна ми и леко примижа с очи. — Така изглеждаше и тогава, когато те зърнах да стоиш облегнат на бара. Същото излъчване като сега: намусен и очарователен. Нима бих могла да не те обичам?…
Усмихнах се и я погледнах дълбоко в очите. Напълно губех себе си, когато я погледнех; загубвах ума си. Лена започна да говори, сякаш мен ме нямаше там.
— Стоеше облегнат на бара, ужасно отегчен. Не беше много красив, но пък беше висок, трийсет и пет годишен мъж, който разсъбличаше всички жени с поглед. А беше и същият, онзи от влака. Той вече не си спомняше…
— Напротив — намесих се съвсем сериозно.
— Не помнеше вече — продължи Лена, сякаш въобще не беше чула, че съм я прекъснал. — Сигурно се питаше откъде ли ме познава. Боях се и затова избягах…
— Не е истина — казах аз на шега. — Не избяга от мен. Напротив — научила си в кой ден ще пътувам за Милано и си се качила в същия влак…
Лицето й изведнъж придоби сериозно и тъжно изражение, но все пак всичко това се къпеше в светлината на едно голямо щастие.
— Имаш право. Не мога да те излъжа. Боях се от теб, бягах, но все пак не желаех да те изгубя. Такава е истината. Когато те срещнах във вагон-ресторанта, едва не припаднах. Бях те забелязала много преди това. И щях да хукна подир теб още в онзи миг, но се овладях… Защо не ме целуна тогава?! — рязко ме запита тя.
— Не ми харесваше тогава — казах й аз искрено.
— Усещах това. Връщах се на мястото си и залепях чело на прозореца, за да не се разплача… Но ти сам видя, че се защитавах много добре. Опитвах се да те засегна, да те прогоня… В началото ми беше трудно…
Внезапно я прекъснах. Почувствах нужда да й съобщя нещо радостно, да я направя щастлива. Това беше някакво ново чувство, което дори не беше любов. Прииска ми се да бъда щедър, да рискувам живота си за една усмивка. И съвсем сериозно я попитах:
— А не искаш ли да станеш моя съпруга?
Мислех си, че ще се разтрепери от щастие, че ще се просълзи. А тя само ме погледна изплашено в очите.