— За какво си мислиш? — питаше ме понякога с иронична усмивка, знаейки много добре, че никога няма да мога да й отговоря искрено. — Какво криеш тук? — питаше отново, положила бледата си китка на слепоочието ми.
Не мисля, че малките фриволни тайни я притесняваха и че се боеше от това, че ще погледна някоя красива жена; това, което я измъчваше, бяха подземията, които обитавах сам, напълно сам; да — онази самота, която подхранваше моите отсъствия и книги…
Тогава обаче още не беше чела книгите ми. Вече не знам точно за какво си говорехме. В стаята обаче ставаше все по-топло, запалиха лампите и си спомням, че изведнъж яростно ми се прииска да танцувам с тази жена. Вече не беше до мен. Говорих с нея доста дълго и настоятелно, толкова настоятелно, че домакинът на няколко пъти ми направи забележка на шега. Но дотогава не бях осъзнал какво означава тази среща: флирт; няколко часа топъл и приятен разговор; в най-добрия случай — нова връзка…
Да, но тя вече не беше до мен, а аз усещах как бавно ме обзема отровното желание да я имам близо до себе си, в прегръдката на танца. Потърсих я с поглед в съседните стаи. Беше отишла да пие лимонада. Видях я облегната на бюфета с наведен поглед. Но със сигурност беше усетила, че съм вперил очи в нея. Почеса се неспокойно по челото и после бавно го изправи, усмихвайки се, сякаш знаеше, че ще ме срещне там, на прага, с пронизващ я поглед. Направих едва доловим и вероятно гротесков жест, за да я поканя на танц. Отговори ми, че е уморена. Приближих се. Гледаше ме как пристъпвам към нея и изведнъж лицето й стана сериозно, концентрирано, сякаш тогава от моите движения се беше откъснала някаква тайна, която тя разбираше и от която се ужасяваше. Когато бях възможно най-близко, тя се облегна съвсем отчаяно на бюфета. Не си давах сметка какво се случва с мен; за да се успокоя, си повтарях, че е от шампанското. Но си спомням, че докато я молех настоятелно да танцува, тя вдигна ръката си, за да постави чашата с лимонада на етажерката, и тогава се изплаших от бледността и съвършенството й. Взех ръката й с благоприличие и почти измолвайки я. Разбирах от погледа й, че й е било много трудно да ми откаже, че се беше борила със себе си, че и тя се боеше. В мига, в който поех ръката й и я бях повдигнал леко, за да я прегърна за танц, музиката спря. Останахме за миг така: дланта й, обгърната от моята във въздуха.
II
Отдавна съм забравил вкуса на толкова тела, които съм познавал. Това се случва на почти всички мъже: да нямат топли спомени и да не пазят нищо от цялата онази магия на физическата любов. Мисля, че жените забравят по-трудно; техните тела дълго пазят присъствието на мъжа, когото са обичали или познавали някога. Но в живота на всеки мъж се случва траещото няколко мига чудо: среща на нечий поглед, целувка, докосване, което не прилича на нищо от онова, което е било дотогава. Сякаш започва нова посока, като събуждане на друго място; мистериозно, а същевременно и естествено проникване в непознато пространство. Дори не знам как да изразя ясно всички тези неща; мисля си обаче, че всеки мъж в онзи миг усеща, че с него се случва нещо ново, нещо величествено и странно; то не е непременно обич, нито само емоция, нито плътско влечение. Учудващо е колко много са жените, които ни изумяват с безкрайната си сласт и които въпреки всичко не ни разкриват нито един от тези мигове на боязън и самозабрава…
Усещам, че се лутам, и осъзнавам, че изричам много от нещата ужасно лошо — и то неща, които виждам и познавам много точно, но въпреки това ми харесва да се оставя на случайния порой на думите. Това ме стимулира и ми позволява да си почина. В книгата си на няколко места се опитах да изясня тези чудотворни състояния и най-вече тази първа среща на телата ни — нейната длан виси във въздуха, опиянена и плътно обгърната от моята. Не мисля, че успях. Все още съм писател, който твърде много се вълнува, за да мога да опиша тези начални, трудно уловими състояния. Естествено, че тогава въобще и дума не можеше да става за любов. Беше нещо повече от очарование: вид сътресение, чрез което внезапно ми се беше открило нечие друго тяло, нечие друго присъствие. Колко малко могат да изразят всички тези стари, протрити, износени думи… А любовта дойде по-късно, тя започна едва след като тази магия успя да ни изолира от останалия свят и да ни разтопи един в друг. Защото, съвсем естествено, сливането на телата ни бе решено в онзи висящ миг, когато, държейки единствено дланта й, аз бях поел цялото й същество. Малката, бледа, нервна ръка, толкова странна в голотата си; ръката, която ме беше очаровала, щом направих първата си крачка в салона, в онзи миг тя ми предаваше някаква непонятна женска топлота и изумително безпокойство, които бавно изпълваха цялото ми тяло. Може би ми се щеше да се отърся, да се отскубна от обзелото ме недискретно пълно блаженство, защото през цялото време съзнавах, че се намирах сред непознати хора и че вероятно техните погледи ме измерваха с учудване или ирония, но всъщност ми беше невъзможно да оставя ръката на Илиана. Аз дори не я стисках, просто я държах, погълната от моята длан…