… Не знам защо тогава осъзнах, че нещо се е променило. Не мога да кажа, че вече не се усещах млад. Но чувствах, че нещо е отминало, че е изтекло определено време, а защо не — и най-хубавата част от младостта ми. Във всеки случай, без да осъзнавам, бях загубил нещо. Да, има някои неща, които няма как да направиш отново. Какви са те ли? Не си давах сметка, не можех точно да ги определя. Но чувствах, че те вече са забранени за мен. И все пак това определение — „забранени“ — е много широко, неточно. Защото понякога можеш да имаш надежда, че ще успееш да се разбунтуваш и срещу нещо забранено; и чрез някоя обзела те лудост или чрез огромен късмет можеш да разчупиш границите на забраненото. Но аз не усещах това. Усещах, че някои неща, които не успявах да определя точно, бяха умрели за мен; че каквото и да правех, колкото и да ми помагаха късметът и животът, аз никога вече нямаше да мога да ги срещна…
… Върнах се вкъщи много неспокоен, но същевременно изгарящ от желание да прегърна Лена. В този момент тя ми беше по-необходима от всякога. Не зная какво очаквах от нея; може би една по-приятелска прегръдка или пък по-топла дума. Но в никакъв случай не очаквах утешение. Все още бях много развълнуван и нямаше да имам смелостта да й призная до какво откритие бях стигнал. А и в края на краищата даже нямаше да знам какво да й кажа. Нещата изкристализираха едва впоследствие. В онзи момент усещах само много странна меланхолия и зараждащ се страх… Да, мисля, че това беше. Един вид детински страх, сякаш не можех да остана сам и бързах да я задържа притисната по-близо, по-неразривно свързана с мен…
Когато я поех в прегръдките си, изрекох на шега:
— Лена, аз остарявам!
Погледна ме изумена; и може би само така ми се стори, но като че ли в погледа й имаше лека ирония. Не ми отговори нищо. Започна да ме гали по косата, напълно отсъстваща.
— И за съжаление остарявам само аз — добавих пак така на шега. — А ти си оставаш все така млада…
Тя започна да се смее.
— Ами не ме ли избра ти такава? — попита с известна суета в гласа.
— Да, наистина, аз те избрах — отговорих и започнах да ставам сериозен. — И все пак е красиво да видиш двама души, които остаряват заедно…
Не знам защо й казах това. Само преди миг и през ум не ми беше минавало, че съм способен да й кажа нещо подобно. И тогава тя ме изгледа още по-учудено.
— Аз също остарявам — каза. — Но по свой начин… Ти нима нищо не забелязваш?
— Толкова си млада! — възкликнах почти със завист аз и я огледах.
— Винаги съм си мечтала за съпруг, който да ме защитава и да ме учи да се справям с трудностите и неизвестностите — прошепна тя.
Но като че ли не отправяше тези си думи към мен. Сякаш ги беше прошепнала на себе си. Искаше ми се и аз да й кажа: „И аз мечтаех за съпруга, която да ми бъде другарка и да ме подкрепя“… Но си дадох сметка, че в миг на слабост щях да изрека пълна глупост, и затова се задоволих само да се усмихна.
— Какво се е случило с теб? — попита ме тя рязко и обхвана главата ми с длани, беше силно учудена. — Никога не си бил такъв…
Какъв ли бях? Не си давах сметка. Вероятно не бях предишният човек, вероятно по някакъв начин се бях пробудил от летаргията, в която ме бяха унесли любовта и бракът. Истината е, че колкото и развълнуван да бях през онзи ден, все пак осъзнавах, че съм друг. Това, което ме учуди, беше силата на интуицията й. Та нима ме познаваше така добре? Нима знаеше всичко в мен наизуст? Бях притеснен да не би по някакъв начин да отгатне повечето от колебанията, които бяха преминали през главата ми през онзи ден, и същевременно се чувствах поласкан, че съм обичан толкова силно, че и най-скритата промяна на душата ми не убягваше от очите на любимата ми.
— Просто си мислех… — провлачвах думите си аз и я гледах в очите. — Мислех си, че е време да имаме дете…
Не знам как се реших да й кажа тези думи. Но щом ги произнесох, някаква всепоглъщаща емоция напои душата ми. За малко и очите ми да се замъглят от паяжината на сълзите… Мисля, че ти никога няма да успееш да разбереш тези неща. Не че те съдя по някакъв начин, просто си мисля, че няма да можеш да разбереш. И аз не разбирах нищо дотогава. Мислех си, че става дума за любов, за умора, за безвъзвратната загуба на младостта, но в онзи миг осъзнах, че всички тези неща са просто преходни, дори, бих казал — някак недостойни — състояния. Съвсем случайно разбрах, че ми е липсвало нещо друго, че през тези три години съм усещал точно тази липса.