Чух вратата да се отваря леко и Лена бързо се приближи до мен. По гласа и горящите й очи разбрах, че е много засегната и че беше плакала.
— Ти не ме разбра правилно — започна тя колебливо. — И аз също бих искала… Но не така изведнъж… Не така отникъде… Защо не ми беше казвал досега?!…
Не й отговарях. Чувствах я ужасно отдалечена от мен с нейните проблеми на изключително момиче!… Но Лена се заинати и настоя.
— Това е сериозно решение, скъпи… — и после, след момент на напрегнато мълчание добави: — Или пък може на нас така да ни е писано, да живеем по волята на случайността…
Като че ли произнесе тези думи за себе си. Стори ми се по-тъжна, след като ги промълви, сякаш беше размишлявала над смисъла им. За какво ли мислеше тогава? За срещата ни в дома на Клоди? За нощта във Венеция?… Във всеки случай беше загрижена и мислите й, усещах това безкрайно ясно, никак не се синхронизираха с моите…
— Няма никакво значение — казах тогава, за да я унижа. — Ще си те пазя теб за щастие…
Изгледах я и изписаното в очите и по лицето й страдание ме накара да се почувствам добре. Познавах отлично насладата от това — да я карам да страда. Колко пъти я бях унижавал дотогава, колко пъти я бях огорчавал до смърт при тези мои диви и умопомрачаващи изблици, които не можех да овладея, колко пъти я бях измъчвал, за да зърна лицето й смазано от дълбока душевна мъка, а очите й пресъхнали и празни!… Това е нещо, което, между другото, всички ние правим. Никой не може да избяга от него…
— Ще си те пазя за това, на което си способна — продължих с разкривена усмивка. — Но пък има толкова много други…
Помислих си, че ще избухне в сълзи. Но макар да пребледня ужасно много, тя се изправи, запазила присъствие на духа, и се отправи бавно към вратата.
— Надявам се, че си го премислил добре — каза, когато постави ръка на бравата.
Изгледах я с известно отвращение. Казах си, че се опитваше да се прави на неразбрана, възвишена жена. Може би думите ми не я бяха наранили достатъчно. Но аз имах и други на разположение!
— Ти вероятно си мислиш, че се шегувам — казах.
Исках да я видя как рухва под обидите ми. Това вероятно щеше да ми донесе задоволство и щеше да ме успокои. Студенината й ме озлобяваше. Изслуша последните ми думи усмихната, с ръка върху бравата на вратата.
— Сигурна съм, че говориш сериозно — отвърна ми тя. — Ти винаги говориш сериозно… Затова и те обичах толкова много — добави по-тихо.
Опита да запази усмивката си, но я задавиха сълзите й и тя облегна ръка на вратата. Аз не се изправих да я прегърна, да й се извиня. Още не ми беше минало.
— Никога не се шегувам с подобни неща — казах.
Помълча няколко секунди, после бързо отвори вратата и излезе, без да ме погледне.
Преди две години, когато тези сцени се повтаряха много често, всеки път, когато тя избухнеше в плач и излизаше от стаята, аз си повтарях: „Ще й мине!“ Но този път аз самият останах без мисли, без желания, не помръднах от позата, в която ме намери Лена, когато влезе в кабинета. Стоях проснат на канапето с очи, вперени в нищото. Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам. Щом се карахме, поне да беше научила всичко, което си мисля за нея, за горделивата й интелигентност на възвишена жена…
XV
Същата вечер тя не слезе да вечеря. Слугата ми предаде, че госпожата не се чувства добре. Не исках да знам нищо повече и се насилих да се храня така, сякаш нищо не се беше случило. След вечерята се преместих в кабинета си, без да знам какво да направя. И бездруго през последните дни бях действал напълно по волята на случайността. Секунди преди да вземех някакво решение, нямах никаква представа какво ще бъде то. Изблиците ми, както и изреченията, които започвах — и които никога не знаех как ще завърша — ме направляваха против волята ми и аз не можех да се намеся по никакъв начин. Никога преди не ми се бяха случвали подобни неща; поне не с подобни измерения. В този ден обаче бях напълно изпразнен, единствените емоции, които бяха останали живи в душата ми, бяха горчивината и ядът.
Изведнъж ми хрумна да отида в клуба. Отворих вратата на спалнята и казах на Лена:
— Тази вечер отивам в клуба; не ме чакай.
Стори ми се, че думите ми я разтърсиха дълбоко. Погледна ме бледа и изплашена. Тръгна към мен, сякаш искаше да ме помоли за нещо, но аз й казах „лека нощ“ и хлопнах вратата точно в мига, когато тя беше съвсем близо до мен. Слязох по стълбите, изпълнен с особено задоволство. Бях се уверил, че Лена страда, и това като че разсея малко горчивото озлобление, което ме беше обзело.