И разбира се, се ожених отново и сега имам две красиви момченца, които прекарват лятото си заедно с майка си в Швейцария. Занимавам се отблизо с обучението на момчетата и се гордея с това. Но това е съвсем друга история…
Аз просто исках да ти кажа, докато слушах твоя разказ, че всички тези неща се забравят много лесно и без много страдание. С подобна любов се срещаш само веднъж в живота си. И както се изрази чудесно ти, тя донякъде принадлежи на сферата на чудесата, затова и вероятно се появява така неочаквано, с поредица от случайни и незначителни събития… И всъщност е напълно по силите ни да осъществим това чудо. Но го осъзнаваме твърде късно, да, винаги го осъзнаваме, когато е твърде късно…
Хаснаш рязко прекъсна разказа си и се приближи до прозореца. Нощта мистериозно завършваше пътя си. Небето над боровата гора се беше вкаменило, беззвездно и избледняващо, простиращо се докъдето ти стигат очите.
— Струва ми се, че полковникът идва да ни събуди! — каза Хаснаш. — Вече е почти четири…
Но приятелят му като че ли не го слушаше. Остана да лежи така, проснат на леглото, с глава, заровена в длани, замислен, сякаш се стараеше да проследи някаква мисъл, която стъпките от коридора заглушаваха все по-силно.
— Той е — каза Хаснаш с усмивка. — А дали ще сме годни да ходим на лов ние сега?
Приближи се до масата и духна газената лампа. Стаята остана обляна в мъждива, виолетова светлина. Полковникът се спря учуден на прага. Блъсна го студеният дим на тютюна, примесен с миризмата на газена лампа.
— Говорихме си цяла нощ — каза му Хаснаш. — Всеки разказа за любовта на младостта си — добави той с все същата горчива усмивка.
Полковникът се поколеба за миг, почеса се по брадата загрижено.
— Но все пак няма нищо — продължи Хаснаш. — Ще дойдем и на лов. Харгита не е чак толкова непроходима планина.
— Да пием по едно кафе — каза Мавродин и стана от леглото.
— Но бързичко! — заповяда полковникът. — Да не ни завари денят тук…
— Докато ти го направиш, аз ще отида да се измия и да се преоблека — каза Хаснаш.
Полковникът му направи място да мине, влезе в стаята и седна на стола до вратата. А Мавродин отвори шкафа и започна да рови из дрехите, сякаш не го беше видял. Избра си вълнена фланела с обърната навън яка. После отново напълни джезвето с кафе и го сложи на котлона. Полковникът учудено следеше движенията му.
— И за какво ти разказва цяла нощ господин Барбу? — запита той накрая.
— Спомени от младостта му — съвсем общо отвърна Мавродин.
Полковникът отново се усмихна и започна да гали прясно обръснатата си буза.
— Колко проклетии е направил този човек на времето си… — поде с прикрито доволство, — само да седиш и да го слушаш една-две седмици, че после да видиш каква книга ще напишеш…
Когато Хаснаш се завърна, на подноса го чакаше чашата с кафе. Мавродин се беше облякъл. На светлината на ранното зазоряване лицата и на двамата изглеждаха изпити и изострени от умора.
— Пий си кафето бързо, да не изпуснем гълъбите — каза му полковникът бавно.
После излезе да отвърже ловджийските кучета. Другите двама останаха вътре мълчаливи, Мавродин подреждаше шкафа си, а Хаснаш пиеше кафето си мълчаливо.
— Добре, че съседите ни имат здрав сън — каза той изведнъж. — Иначе нямаше да можем да прекараме нощта в приказки…
Мавродин сложи над фланелата си ветровка и изглеждаше така, сякаш в момента е зает единствено с това — да се подготви за лова.
— И никога оттогава не си я срещал? — запита той внезапно, без да извърне поглед към Хаснаш.
— Не — отвърна му той. — Но и въобще не я потърсих. За мен тези неща са отдавна приключени…
— И никога вече не научи нищо за нея? През всичките тези години? — попита отново Мавродин развълнувано.