Хаснаш се поколеба известно време и после започна да говори с безразличен глас, сякаш всички тези думи, които изричаше, нямаха никакво значение.
— Само че около шест-седем месеца след раздялата ни, някъде през есента, при мен дойде един момък, който твърдеше, че е природеният й брат, отгледан от не знам кои техни роднини в провинцията. Дойде да иска да му заема няколко хиляди леи, които уж му трябвали за някакъв изпит. Дадох му парите, но не повярвах на това, което ми каза. Нямаше смелостта дори да ме погледне в очите. Мисля, че беше далечен роднина на Лена, истински бродяга. Тя никога не ми беше казвала да има природен брат…
Мавродин го изслуша, без да помръдне. След това отвори чекмеджето и си извади два пакета цигари. В следващия момент кучетата нахлуха в стаята. Скачаха по него, ближеха ръцете му, умилкваха се и скимтяха. Хаснаш се зае да ги гали.
— Кротко! Кротко!… — даваше им команди той.
— Да тръгваме по-скоро — каза Мавродин. — Да не вземем да разбудим всички хора…
Излязоха в коридора. Полковникът идваше от другия му край и носеше пушките.
— Проверих ги! — каза с явно задоволство той.
Тримата слязоха по стълбите към двора много внимателно, за да не вдигат шум. Минаха през стопанството мълчаливо и се отправиха към гората. Луната сега се виждаше отново, бледа и вледенена. Ромонът на ручея се чуваше все по-отчетливо. Полковникът ускоряваше крачката с отдалечаването им от къщата, където се бяха подслонили. Опитваше се да държи кучетата си колкото се може по-близо до себе си и от време на време си подсвиркваше; онова негово сурово и сякаш нечовешко подсвиркване, което те двамата познаваха отлично.
— Лъки! Лъки! — викаше полковникът, докато навлизаше в гората.
Мавродин и Хаснаш останаха зад него. И двамата вървяха замислени и мълчаливи. На моста над ручея Мавродин се спря.
— Бих искал да те попитам още нещо — каза той със задавен глас.
Другарят му се спря и седна на парапета на мостчето.
— Ти мислиш ли, че Илиана все още е жива? — изрече Мавродин и вдигна очи.
— Не — отговори много тихо Хаснаш. — Не мисля, че още е жива…
Мавродин леко повдигна ръка към челото си и после я отпусна и тя се хлъзна надолу, останала без опора.
— Това усещам и аз — каза той много тихо. — И аз усещам същото нещо…
После замълчаха вгледани в оскъдната вода на ручея. След малко в далечината се чу глухият пукот на пушка. Хаснаш погледна към другия край на гората, там, където започваше стърнището.
— Ято диви гълъби — каза той отнесено. — Полковникът има късмет днес… Да вървим и ние — добави след миг, като преметна пушката си през рамо.
Двамата поеха с нервна, забързана стъпка, сякаш бързаха да настигнат ловния си другар. В гората гласът на полковника, който викаше кучетата си отдалече, се чуваше все по-отчетливо.