— Не особено — отговарям.
Което донякъде е точно така.
Всъщност е чистата истина. Вече съм отвъд всякакви притеснения и тревоги. Или всичко ще мине по план и планът ми ще сработи. Или няма да мине и ще се превърне в пълен провал. Така че оттук нататък не мога да направя нищо по този въпрос.
— Току-що говорих с Лоръл — казва Кристина, докато отпива от шампанското си. — Нямах представа, че взема такова дейно участие в сватбата.
— Е, не чак толкова. Просто ми прави една мъничка услуга…
— И аз така разбрах — отбелязва Кристина и ме поглежда изпитателно над ръба на чашата си, което ме кара да се запитам колко точно й е казала Лоръл.
— А каза ли ти… от какъв характер е тази услуга? — питам уж небрежно.
— Запозна ме със същността на нещата. Беки, ако направиш, каквото си замислила… — Поклаща глава. — Ако нещата протекат, както си ги планирала, заслужаваш направо Нобелова награда за върховен номер! — Тук вдига чаша и добавя: — Пия за теб! И ти желая само късмет!
— Благодаря!
— Ей, Кристина! — И двете се обръщаме, за да видим приближаващата се към нас Ерин. Вече е облечена в дългата си виолетова шаферска рокля, косата й е вдигната в средновековен кок, а очите й блестят от вълнение. — Ама тази тема за Спящата красавица е много готина! Видя ли вече булчинската рокля на Беки? Направо не мога да повярвам, че съм шаферка! Никога досега не съм била ничия шаферка!
Мисля, че Ерин е малко превъзбудена заради повишението си на моята сватба. Когато й казах, че приятелката ми Сузи няма да може да присъства и я помолих да ми стане шаферка, тя буквално избухна в сълзи.
— Не, все още не съм зървала булчинската рокля на Беки — отговаря Кристина. — И направо не смея да я погледна!
— Много е красива! — запротестирвам аз. — Ела и я виж!
Въвеждам ги в импозантната гардеробна, където е окачена роклята на Дани.
— Цялата си е на мястото — отбелязва лаконично Кристина. — Това е добро начало.
— Кристина, това тук не е като прословутите тениски! Тази рокля е от друга, по-висша лига! Само погледни!
Просто не мога да повярвам каква фантастична работа свърши Дани! Макар че никога не бих си го признала пред Кристина, не съм разчитала особено на неговата рокля. Даже, ако трябва да бъда честна докрай, допреди една седмица тайничко ходех на проби в ателието на Вера Уонг.
Но после една вечер Дани почука на вратата на апартамента ни. Цялото му лице грееше от възбуда. Повлече ме нагоре към неговия апартамент, дръпна ме в коридора и отвори със замах вратата на неговата стая. И аз ахнах от изумление.
От разстояние роклята изглежда като традиционна бяла булчинска рокля — с впита талия, богата, надиплена в романтичен стил долна част и дълъг шлейф. Но когато се вгледаш отблизо, започваш да забелязваш безброй специфични, уникални детайли: диплите от бял дънков плат на гърба, характерните за Дани малки плисета и свивки на талията, белите пайети, мънистата и броката, разпръснати по целия шлейф — сякаш някой е изсипал отгоре кутия с бонбонки.
Никога досега не съм виждала подобна булчинска рокля! Това е истинско произведение на изкуството.
— Е, ако трябва да бъда честна — обръща се към мен Кристина, — когато ми каза, че ще бъдеш с произведение на младия господин Ковиц, малко се притесних. Обаче това… — Докосва едно мъничко мънисто. — Впечатлена съм! Ако приемем, разбира се, че шлейфът ти не се разпадне, докато вървиш към олтара.
— Няма да се разпадне — уверявам я аз. — Разхождах се из нашия апартамент, облечена с нея, в продължение на половин час. И нито една пайета не падна на пода!
— Ще изглеждаш приказно! — отбелязва замечтано Ерин. — Точно като принцеса. А и онази зала…
— Да, залата е направо забележителна — съгласява се и Кристина. — Мисля, че доста народ няма да може да си затвори устата от изумление.
— А аз още не съм я виждала — признавам си аз. — Робин не искаше да влизам там предварително.
— На всяка цена трябва да погледнеш! — възкликва Ерин. — Просто надникни. Преди да започне да се пълни с хора.
— Не мога! Ами ако някой ме види?!
— Хайде де! — подканя ме Ерин. — Сложи си едно шалче на главата. Никой няма да знае, че ти си булката!
Промъквам се долу във взето назаем яке с качулка и всеки път, когато някой минава покрай мен, аз извръщам глава. Чувствам се като непослушно малко момиченце. Виждала съм плановете на дизайнера и когато бутвам двойните врати на Терасовидната зала, смятам, че приблизително съм наясно какво ще зърна — нещо забележително, нещо театрално.
Ала се оказва, че нищо не ме е подготвило за влизане в тази зала.