Все едно влизам в напълно различен свят.
Пред очите ми се възправя сребриста, проблясваща, магическа гора. Клоните се издигат високо над главата ми. От туфичките пръст наоколо растат цветя. Между дърветата се вият лозници, от тях висят плодове, а в далечината си съзира ябълково дърво с увиснали от клоните сребърни ябълки. Паяжината е покрита с капчици роса… А тези птици, дето летят наоколо, истински ли са?!
Светлините на прожекторите оцветяват клоните и падат върху редиците столове. Две чистачки методично почистват прашинките от всяка седалка. Мъж в дънки прикрепва някакъв кабел към килима. Друг мъж на стълба оправя едно сребристо клонче. Цигулар си просвирва цигулката, а някъде в далечината някой настройва тимпани.
Все едно се намирам зад кулисите на някое шоу на Уест Енд.
Стоя встрани, оглеждам и се опитвам да попия всеки детайл. Никога през живота си не съм виждала нещо подобно и не мисля, че някога отново ще го зърна.
Неочаквано от другия край на залата се появява Робин, говореща нещо в микрофона си. Очите й сканират залата и аз се свивам в качулката на якето си. Докато не ме е забелязала, се измъквам заднешком от Терасовидната зала и влизам в асансьора, за да отида до Голямата бална зала.
Малко преди да се затворят вратите на асансьора, към мен се присъединяват две възрастни жени с тъмни поли.
— Видя ли тортата? — пита едната. — Струва най-малко три хиляди долара!
— Кое е семейството?
— Шърман — отговаря първата. — Елинор Шърман.
— Ааа, значи това е сватбата на Елинор Шърман!
Вратите се отварят и двете излизат.
— Блумууд — прошепвам аз, но прекалено късно. — Мисля, че името на булката е Беки.
И без това не ме чуват вече.
Тръгвам предпазливо след тях към Балната зала. Към грандиозната зала в бяло и златно, където двамата с Люк ще открием танците.
О, Господи! Та тя е дори още по-голяма, отколкото си я спомням! Още по-позлатена и грандиозна! Светлините от прожекторите обхождат стените, осветяват балконите и полилеите. Променят ефектите си, играят по лицата на сервитьорите, които нанасят последните щрихи по масите. Всяка кръгла маса е украсена с каскади от бели цветя в средата. От тавана виси тента от муселин, фестониран с вълшебни лампички като нанизи от перли. Дансингът е обширен и полиран. На сцената се подготвя оркестър от десетима музиканти. Оглеждам се замаяно и виждам двама от помощниците на Антоан, балансиращи върху столове, да полагат последните захарни лалета върху близо триметровата торта.
Навсякъде се носи ухание на цветя, на скъп восък и на очакване.
— Извинете!
Отскачам настрани, когато покрай мен преминава сервитьор с количка.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — приближава се към мен жена, носеща на гърдите си табелката на хотел „Плаза“.
— Аз просто… разглеждах — смотолевям.
— Разглеждахте ли? — свиват се подозрително очите й.
— Да! В случай, че… някога ми се прииска да се оженя.
И изчезвам, преди да е успяла да ме разпитва повече. И без това вече видях достатъчно.
Не съм особено сигурна как мога да стигна до апартамента оттук. Знам, че хотелът е огромен и загубването в него е гарантирано, така че за по-сигурно слизам на приземния етаж, преминавам колкото е възможно по-незабележимо покрай Двора с палмите и се насочвам към асансьорите.
Минавам покрай ниша с диванче и се заковавам на място. Тази тъмна глава ми е позната. Позната ми е ръката, която държи чаша с джин и тоник.
— Люк? — Той се обръща и ме гледа безизразно. Едва в този момент се сещам, че лицето ми е полускрито и просъсквам: — Аз съм!
— Беки?! — възкликва невярващо той. — Какво правиш тук?
— Исках да видя залите. Нали са удивителни?! — Оглеждам се, за да проуча дали не ме наблюдават, после се отпускам на стола до него и прошепвам: — Ти изглеждаш страхотно.
Той изглежда даже повече от страхотно. Изглежда буквално зашеметяващо в безупречния си фрак и колосаната бяла риза. Тъмната му коса проблясва под светлините, а от него се носи познатия аромат на разкошния му афтършейв. Когато очите му срещат моите, усещам, че нещо вътре в мен се освобождава — като навито въже, което внезапно се развива. Каквото и да се случи днес — независимо дали ще успея да си приведа в действие плана или не, — двамата с него ще бъдем заедно. И всичко ще бъде прекрасно, защото ще бъдем двамата заедно!
— Нали знаеш, че сега не би трябвало да си говорим — усмихва ми се дяволито той. — Казват, че било лоша поличба.
— Да, знам — кимвам и отпивам от неговия джин с тоник. — Но ако трябва да бъда честна, смятам, че ние сме дори отвъд суеверията.
— Какво искаш да кажеш с това?