— О, нищо! — Броя до пет, за да се овладея, след което изричам сякаш между другото: — Разбра ли, че полетът на родителите ти закъснява?
— Да, казаха ми — смръщва се Люк. — Ти говори ли с тях? Знаеш ли дали ще се появят навреме?
— О, няма начин! — отговарям неопределено. — Не се притеснявай! Те казаха, че със сигурност ще бъдат на място, за да те видят как преминаваш по пътеката към олтара!
Което си е вярно. В известен смисъл.
Люк няма никаква представа за моите планове. И без това си имаше достатъчно грижи на главата. Като никога аз съм тази, която владее положението. Която носи отговорност за всичко.
През последните няколко седмици видях един напълно различен Люк. Един по-млад, по-уязвим Люк, за когото останалата част от света не знае абсолютно нищо. След онази нагласена от мен среща с Елинор той някак си се умълча. Нямаше никакви емоционални сривове, никакви драматични сцени. В някои отношения просто се върна към нормалния си начин на живот. Ала все още е много крехък, все още е изтощен. Все още не е в състояние да заработи по обичайния си начин. В продължение на две седмици той просто спеше ли, спеше, по четиринадесет-петнадесет часа на ден. Сякаш последните десет години на пренапрежение в работата най-сетне си поискаха своето.
Сега постепенно си възвръща обичайната самоличносност. Възвръща си онази типично негова самоувереност. Онова неразгадаемо изражение, което си слага като маска, когато не иска да показва пред хората чувствата си. Онзи рязък, делови маниер. Миналата седмица вече тръгна на работа и всичко като че ли се връща в обичайните си релси.
Но не съвсем. Защото, въпреки възвърнатата маска на самоувереност, аз вече знам какво има под нея. Знам как работи душата на Люк. Знам го какво мисли и от какво се страхува, и какво иска истински от живота. Преди да се случи всичко това, ние преживяхме заедно повече от две години. И бяхме доста успешна двойка. Ала сега го усещам и го възприемам така, както никога преди.
— Все си спомням за разговора, който проведох с майка си — казва той смръщено, вперил поглед в чашата си. — Там горе, в Стаята на дъгата.
— Така ли? И за кое по-точно?
— Все още се чувствам много объркан.
— Объркан ли?! И защо?
— Никога досега не съм я чувал да говори така. Някак си… не ми изглеждаше реално. — Вдига поглед към мен и допълва: — Не съм сигурен дали трябва да й вярвам.
Аз се привеждам към него и поемам ръката му.
— Люк, фактът, че тя никога досега не ти е казвала тези неща, не предполага автоматично, че не са истина!
Това му повтарям всеки ден още от момента на онази негова среща с Елинор. Искам да го накарам да спре да я анализира. Искам да приеме за истина всичко, което е чул от нея. И да бъде щастлив. Обаче той е прекалено интелигентен за това. Сега той замълчава за миг и аз съм наясно, че в момента преповтаря целия разговор в ума си.
— Някои от нещата, които каза, изглеждаха като истински, но други — подозрително фалшиви.
— Кои от тях звучаха фалшиво? — питам безгрижно. — Питам просто от любопитство.
— Когато ми каза, че се гордее с всичко, което съм направил — от основаването на моята компания до избора ми на съпруга. На теб. Просто някак си не ми… Не знам… — Поклаща глава.
— Смятах, че това е много добро! — отвръщам, преди да успея да се спра. — Така де… нали знаеш… нещо напълно нормално за нея…
— Обаче после каза и нещо друго. Каза, че няма нито един ден, откакто съм се родил, в който да не е мислила за мен. — Прави пауза. — И начинът, по който го каза… Аз наистина й повярвах.
— Тя е казала подобно нещо?! — възкликвам слисана.
На листа, който дадох на Елинор, нямаше нищо такова. Грабвам чашата на Люк и отново отпивам от джина с тоник. Мисля.
— Знаеш ли, смятам, че тя ти е казвала истината — отсичам накрая. — Всъщност… Сигурна съм! Главното е, че е искала да ти каже, че те обича! Макар че не всичко, което ти е казала, да ти е прозвучало напълно естествено, точно това е била крайната й цел — да узнаеш за нейната обич!
— Може би си права — кимва той и ме поглежда в очите. — И все пак… Вече не я възприемам по същия начин. Не мога да се върна там, откъдето всичко се скъса.
— Да, напълно нормално — казвам след кратък размисъл аз. — Е, това пък може и да е за добро.
Значи проклятието е вдигнато. Люк накрая се е събудил! Аз се привеждам към него, целувам го и отпивам за последен път от чашата му.
— Трябва да отивам да се обличам.
— Значи няма да се появиш с този умопомрачителен анорак?! — ухилва се Люк.
— Ами, да ти кажа, мина ми през ума. Но сега, когато го видя, ще се наложи да избера нещо друго. — Изправям се, но се поколебавам за миг и добавям: — Слушай, Люк! Ако днес нещо ти се стори малко странно, просто… не му обръщай внимание. Давай напред! Ясно ли е?