— Майко, вече ще тръгваме — казва й Люк.
— Вече? — смръщва се Елинор. — Не е ли твърде рано?
— Ами… ние тръгваме.
— Благодаря ти за прекрасната сватба! — обръщам се най-искрено към нея аз. — Беше наистина приказно! Всички говорят колко е великолепно! — Привеждам се да я целуна и добавям: — Довиждане.
Защо имам едно особено усещане, че никога повече няма да видя Елинор?
— Довиждане, Беки — казва тя с типичния си официален маниер. — Довиждане, Люк!
— Довиждане, майко.
Двамата се вторачват един в друг и за част от секундата имам усещането, че Елинор ще му каже още нещо. Ала вместо това тя се привежда доста непохватно и изненадващо го целува по бузата.
— Беки! — чувам нечий глас и усещам, че някой ме бута по рамото. — Да не би вече да си тръгвате?!
Обръщам се и зървам Робин, която изглежда доста разтревожена.
— Ами… да. Тръгваме. Много ти благодаря за всичко, което…
— Но вие не можете да си тръгнете просто така!
— Никой няма да забележи! — прошепвам и оглеждам веселящото се множество.
— Напротив, трябва да забележат! Забрави ли, че сме планирали и триумфално излизане, а?! Ами розовите листенца? Ами музиката?!
— Ами… защо да не пропуснем излизането…
— Да пропуснем излизането?! — ококорва се срещу мен Робин. — Ти майтапиш ли се?! Оркестър! — изрича настойчиво тя в микрофона си. — Превключваме на „Някой ден“! Разбрахте ли? Превключваме на „Някой ден“! — Включва уоки-токито и нарежда: — Осветителите, готови с розовите листенца!
— Робин! — прекъсвам я безпомощно. — Ние наистина можехме да се измъкнем незабелязано…
— Моите булки никога не се измъкват незабелязано! Фанфари на линия! — продължава да се разпорежда в микрофона си тя. — Осветителите, готови с плана за излизане!
Внезапно се разнасят тържествени фанфари и гостите на дансига подскачат. Осветлението се променя от диско светлини в бляскаво розово и оркестърът засвирва „Някой ден и моят принц ще се появи“.
— Тръгват Красавицата и Принцът! — обявява Робин в микрофона, а мен ме побутва и подсказва: — Хайде! Раз-два-три, раз-два-три!
Двамата с Люк се споглеждаме и се насочваме послушно към дансинга, където гостите се разделят, за да ни направят път. Оркестърът свири с все сила, прожекторите ни следват, а отгоре внезапно започват да валят розови листенца.
Ама това е доста красиво, в интерес на истината! Всички ни се усмихват благосклонно, отвсякъде дочувам ахкания и охкания, в тази розова светлина се чувствам като в дъга, а розовите листенца ухаят така приказно, докато падат над главите ни, по ръцете ни и се спират на пода… Двамата с Люк се гледаме щастливо, а в косата му се е спряло едно листенце…
— Спрете!
Когато чувам този глас, стомахът ми се преобръща.
Двойните врати са се разтворили и ето че там, на прага им, с черен костюм и най-високите черни ботуши, които някога съм зървала, стои тя.
Самата зла магьосница.
Всички обръщат глави, а оркестърът заскрибуцва несигурно.
— Алиша?! — възкликва изненадано Люк. — Ти пък какво правиш тук?!
— Добра сватба си си спретнал, а, Люк?! — подсмива се презрително тя.
Прави няколко крачки навътре и аз забелязвам, че гостите се отдръпват ужасени при вида й.
— Заповядай! — побързвам да замажа положението аз. — Заповядай и се весели с нас! Щяхме да те поканим, обаче…
— Много добре знам какво правиш, Беки!
— Какво да правя? Просто се омъжвам! — отговарям, като се старая отчаяно да звуча безгрижно. — Надали е особено трудно да се досети човек.
— Напротив, отлично знам какво правиш! Имам си приятели в Съри! И те сондират нещата от известно време! — заявява и ме поглежда триумфално, а аз усещам, че по гръбнака ми запълзява хлад.
Не!
Моля те, не!
Не и след като успяхме да стигнем дотук!
— Мисля, че ти пазиш една мъничка тайна, която отказваш да споделиш с гостите си тук! — изрича Алиша и се престорва на загрижена. — Май не е особено учтиво от твоя страна, нали?
Не мога да помръдна. Не мога да си поема дъх. Трябват ми веднага феите кръстници! Веднага!
Лоръл ме поглежда ужасено.
Кристина си оставя чашата с шампанско.
— Код червено! Код червено! — чувам гласа на Робин от букета си. — Спешен случай! Код червено!
Ето че Алиша вече се насочва към дансинга. Обхожда го. Наслаждава се на вниманието.
— Истината е — започва сладникаво, — че това тук е нещо като театър. Нали, Беки?
Очите ми потрепват. Зад нея приближават двама яки джеи. Обаче, както виждам нещата, няма да стигнат навреме, всичко ще бъде провалено!