— Да бе, така се случи! — пародира ме Дани. — Беки, пред нас поне няма смисъл да се преструваш. Искаше ти се да облечеш две булчински рокли, признай си! В това няма нищо срамно, така че…
— Дани, говоря по телефона! — прекъсвам го, като поглеждам през прозореца. — Окей, Сузи, мисля, че ни остават още около десетина минути.
— Просто не мога да повярвам, че успяхте! — цвърчи приятелката ми от другата страна на линията. — Просто не мога да повярвам, че всичко все пак се нареди! Иска ми се да изляза на площада и да се разкрещя така, че всички да чуят!
— Въздържай се, ако обичаш!
— Ама наистина е невероятно! Като си помисля само, че снощи сте били в „Плаза“, Ню Йорк, а сега… — И тя не довършва, обзета от внезапна тревога. — Ей, нали не си облечена все още в онази булчинска рокля?
— Естествено, че не съм! — изкисквам се аз. — Не съм чак такава идиотка! Преоблякох се в самолета.
— И как беше?
— Ох, направо не можеш да си представиш какъв разкош, Сузи! Оттук нататък вече ще пътувам само с реактивни самолети „Лийр“!
Денят е слънчев и топъл. Поглеждам през прозореца към прелитащите покрай нас поля и усещам, че ме залива вълна от щастие. Направо не мога да повярвам, че всичко си идва на мястото! След всичките тези месеци на притеснения и тревоги! Вече сме тук, в Англия! Моята Англия! И всеки момент ще се оженим!
— Честно да ти кажа, малко се притеснявам — отбелязва от задната седалка Дани. — Къде са ти всичките замъци, а?
— Това е Съри — обяснявам му аз. — Тук нямаме замъци.
— А къде са войниците с овчите шапки на главите, а? — присвива подозрително очи той. — Беки, сигурна ли си, че това е Англия? Сигурна ли си, че пилотът бе наясно къде ни приземява?
— Напълно сигурна — отговарям и си изваждам червилото.
— Не знам — отбелязва замислено той. — Това тук ми прилича по-скоро на Франция.
Спираме на един светофар, той смъква прозорчето и се обръща към една жена:
— Bonjour! Comment allez-vous? (Добър ден! Как сте? (фр.). — Бел. прев.)
— Аз… не бих могла да знам — стряска се жената и забързано се отдалечава.
— Знаех си! — отсича Дани. — Беки, много ми е неприятно да те прекъсвам, но… това е Франция!
— Това е Оксшот, идиот такъв! — срязвам го аз. — И… о, Боже! Ето я и нашата улица!
Стомахът ми се преобръща, когато зървам познатия знак. Почти пристигнахме!
— Окей — обажда се шофьорът. — Ето я и Елтън Роуд. Кой номер?
— Номер 43. Ето онази къща там — посочвам аз. — Онази с балоните и лампичките… и сребърните лентички по дърветата…
Мамка му! Цялата градина е превърната във вълшебна гора! Между клоните на кестена отпред се вижда човек, който закача още лампички, на алеята е паркиран бял бус, а от къщата излизат и влизат жени в униформи на зелени и бели райета.
— Както виждам, май наистина те очакват — отбелязва Дани. — Добре ли си?
— Прекрасно — отговарям и… колкото и нелепо да звучи, гласът ми потреперва.
Колата се заковава пред входа, а след нея и другата кола зад нас, която носи всичкия ни багаж.
— Едно само не мога да разбера — отбелязва Люк, като наднича през прозорчето. — Как успя да преместиш цяла сватба с един ден?! И то само за три седмици. Така де, тук става въпрос за всякакви фирми, за оркестъра, за всякакви други особено заети професионалисти…
— Люк, това не ти е Манхатън — отвръщам, докато отварям вратата на колата. — Ела, ще видиш!
Тъкмо се измъкваме от колата, ето че портата на градината се отваря и срещу нас върви мама, облечена в панталони на шотландско каре и тениска, на която се мъдри надпис: „МАЙКА НА БУЛКАТА.“
— Беки! — изписква тя, притичва и ме прегръща.
— Мамо! — прегръщам я в отговор. — Всичко наред ли е?
— Всичко е под пълен контрол! — отговаря развълнувано тя. — Имахме малък проблем с букетчетата за масите, но стискай палци — вече са на път! Люк! Как си, скъпи?! Как беше финансовата конференция?
— Мина … хммм… много добре — отговаря той. — Даже отлично, благодаря. Много съжалявам, че ви причиних толкова главоболия с организирането на сватбата…
— О, няма нищо! — махва с ръка мама. — Вярно, че бях малко озадачена, когато Беки ми се обади, но в края на краищата не беше кой знае каква работа да се отложи с един ден. И без това повечето от гостите бяха планирали да останат за неделна закуска, така че — не се тревожи. А Питър от църквата прояви огромно разбиране и изтъкна, че макар да не прави венчавки в неделя, в този случай ще направи изключение…
— Ами какво стана с… уредниците на тържествата например? Не бяха ли резервирани за вчера?