— О, на Лулу й е все едно! Нали така, Лулу? — обръща се мама към една от жените в униформите на зелени и бели райета.
— Естествено! — отвръща весело Лулу. — Защо да имам нещо против?! Здравей, Беки! Как си?
Боже, господи! Ама това е Лулу, която ме водеше да си купувам курабийки!
— Здравей! Нямах представа, че вече си в този бизнес.
— Е, няма как — махва с ръка тя. — Нали все нещо трябва да правя. А сега, когато и децата пораснаха…
— Знаеш ли, че Арон — синът на Лулу, свири в оркестъра! — изрича гордо мама. — Той е на синтезатора! И честно да ти кажа, много са добри! Упражняват се да свирят едно парче специално…
— Ето, опитай това! — прекъсва я Лулу и ми подава едно канапе. — Това са нашите нови ролца! Много сме доволни от тях. Знаеш ли, че тестените ролца с пълнеж са много на мода в наши дни?
— Сериозно?
— О, да! — кима енергично с глава Лулу. — Вече никой не поръчва тарталети! А що се отнася до волаваните… — Прави кисела физиономия. — Край с тях!
— Тук сте напълно права! — намесва се Дани със светнали очи. — Волаваните вече са мъртви! Волаваните са пепел, ако желаете. А може ли да попитам какво е вашето компетентно мнение относно аспарагусовите ролца?
— Мамо, това е Дани — вметвам бързо. — Моят съсед, нали си спомняш?
— Госпожо Би, за мен е огромна чест да се запозная с вас! — казва Дани и целува ръка на мама. — Нали нямате нищо против, че се довлякох тук с Беки?
— Естествено, че нямам! — отвръща мама. — Колкото повече хора, толкова по-весело! А сега елате да видите палатката!
Когато минаваме от другата страна, зяпвам от изумление. На нашата морава се възправя огромна палатка на сребристи и бели ивици. Теменужките в цветните лехи изписват „Беки и Люк“. Всички налични храсти и туфички се кипрят с лампички. Униформен градинар излъсква новия гранитен алпинеум, друг пък почиства верандата, а в палатката се вижда цяла тумба жени на средна възраст, седнали в полукръг, всяка от тях хванала в ръка бележник.
— Джанис тъкмо дава указания на момичетата — обяснява шепнешком мама. — Много се обигра с тези сватбени организации в последно време. И като че ли смята да го превърне в бизнес.
— Сега — чувам гласа на Джанис, когато приближаваме. — Резервните розови листенца ще бъдат в сребърната кошница до колона А. Бихте ли си го отбелязали в работния график, ако обичате?
— Знаеш ли — прошепвам на мама, — мисля, че Джанис ще преуспее в този бизнес!
— Бети и Марго, вас двете ще помоля да отговаряте за бутониерите. Анабел, а ти би ли се погрижила за…
— Мамо? — възкликва Люк, като наднича невярващо в палатката.
Господи! Ама това наистина е Анабел! Това е втората майка на Люк, седнала там, редом с всички останали!
Тя скача, приближава се към нас и прегръща силно Люк.
— Значи вече сте тук! Толкова се радвам да ви видя! — възкликва и веднага се втренчва разтревожено в лицето му. — Добре ли си, скъпи?
— Да, много добре — отвръща Люк. — Или поне така смятам. Много неща се случиха и…
— И аз така разбрах — казва Анабел и ме поглежда изпитателно. После ме прегръща и прошепва в ухото ми: — Двете с теб ще си поговорим надълго и нашироко по-късно.
— Е, както виждам, и ти помагаш за сватбата, а? — отбелязва Люк.
— Всеки чифт ръце е от полза тук! — намесва се весело мама. — Пък и Анабел е вече една от нас, нали така?!
— А къде е татко? — пита Люк и се оглежда.
— С Греъм отидоха да донесат още малко чаши — обяснява мама. — Да ви призная под секрет, двамата много си паснаха. А сега кой иска чашка хубаво кафе?
— Значи се разбирате добре с родителите на Люк, така ли? — питам невярващо мама, докато вървим към къщата.
— О, те са страхотни! — отговаря щастливо тя. — Наистина прекрасни хора! Вече ни поканиха да им гостуваме в Девън! Приятни, нормални, земни хора. Не като онази… ужасна жена.
— Така е. Доста са различни от Елинор.
— Тя изобщо не прояви никакъв интерес към сватбата! — отбелязва възмутено мама. — Знаеш ли, че дори не си направи труда да отговори на поканата ни!
— Така ли?!
По дяволите! Мислех, че съм написала отговор от името на Елинор!
— Виждахте ли се с нея напоследък?
— Ами… не особено.
Отнасяме подноса с кафе нагоре, към спалнята на мама. Отварям вратата и какво да видя — Сузи и Дани са седнали на леглото, а малкият Ърни рита с розовите си крачета между тях! А на вратата на гардероба отсреща виси булчинската рокля на мама — все така бяла и все така къдрава.
— Сузи! — възкликвам и я прегръщам. — И сладкият Ърни! Олеле, колко е пораснал! — Навеждам се и го целувам по бузата, а той ме дарява с най-разкошната и огромна бебешка беззъба усмивка.