— Аз не говоря за пари! — натъртва тя и ми се усмихва многозначително. Едва тогава схващам накъде бие.
— О, Боже! — изчервявам се като домат. — Да, вече разбрах!
— Всички мъже от рода Клийт-Стюарт са такива. Прочути са с това! Откакто се помним, в семейството не е имало нито един развод! — допълва тя и пльосва върху главата си зелена филцова шапка.
Олеле! Май ще започна да гледам на Таркуин с различни очи!
Не е лесно да разубедя Каролайн да се откаже от зеления филц, но накрая все пак тя се примирява и с една шикозна черна клоширана шапка. Докато пристъпвам по коридора обратно към стаята на Сузи, до ушите ми достигат познати гласове. От фоайето отдолу.
— Всеизвестен факт е, че тази болест се причинява от прелетните гълъби!
— Гълъбите ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна епидемия, която успя да изтрие от лицето на Европа толкова много добитък, е плод на някакви си безобидни гълъби?!
— Безобидни ли?! Но, Греъм, те са истинска напаст!
Мама и татко! Спускам се към перилата и… ето ги тях, застанали край камината! Татко е с официалния си костюм, хванал цилиндъра под мишница, а мама е облечена с тъмносиньо сако, пола с флорални мотиви и яркочервени обувки, които не пасват напълно на червеното на шапката й.
— Мамо?
— Беки!
— Мамо! Татко! — Втурвам се по стълбите, обгръщам ги едновременно в прегръдките си и вдишвам с наслада така познатите ми миризми на талк и „Туид“.
Това пътуване става все по-емоционално с всяка изминала минута. Не съм виждала родителите си, откакто ми идваха на гости в Ню Йорк преди четири месеца. А дори и тогава те останаха при нас само три дена, защото бяха на път за Флорида.
— Мамо, изглеждаш зашеметяващо! Да не си правила нещо с косата си?
— Морийн ми я повдигна малко — отговаря тя, очевидно доволна. — А тази сутрин се отбих при Джанис, за да ми направи лицето. Нали знаеш, че тя изкара курс за професионална гримьорка? Станала е страхотен експерт!
— Да… виждам! — изричам неуверено аз, поглеждайки натрапващите се линии руж по бузите на мама. Може и да успея да ги изтрия без да искам нарочно.
— Е, Люк тук ли е? — пита мама и се оглежда със светнали очи като катеричка, търсеща орехче.
— Да, тук някъде е — отговарям аз, а мама и татко си разменят погледи.
— Но е тук, нали? — засмива се притеснено мама. — Пътувахте с един и същи самолет, нали?!
— Мамо, не се тревожи, моля те! Той е тук! Наистина!
Обаче мама не изглежда особено убедена. Не че мога да й се сърдя за това! Истината е, че на последната сватба, на която всички бяхме канени, се случи едно мъничко произшествие… Люк не се появи и аз бях толкова отчаяна, че започнах да… А бе, минали работи!
Добре де. Беше просто една дребничка бяла лъжа. Искам да кажа, че той наистина можеше да е някъде сред нас, залутан в тълпата. И ако не бяха организирали онази глупава обща снимка, никой нямаше и да разбере.
— Госпожо Блумууд! Здравейте!
Ето го и Люк, преминаващ с широка крачка парадния вход. Благодаря на Бога за тази навременна поява!
— Люк! — изкисква се облекчено мама. — Но ти си тук! Греъм, той е тук!
— Разбира се, че е тук — изтъква баща ми нетърпеливо, — а ти къде си мислеше, че е — на Луната ли?!
— Как сте, госпожо Блумууд? — обръща се Люк към майка ми и я целува по бузата.
— Стига, Люк, трябва да ми говориш на „ти“ и да ме наричаш Джейн! Колко пъти да ти казвам?!
Лицето на мама е зачервено от щастие. Сграбчила е ръкава на Люк, сякаш се опасява, че той всеки момент, може да се изпари в небитието. Той ми се усмихва и аз му отвръщам със същото. Толкова дълго чакам този момент, и ето, че най-сетне го дочаках! Все едно е Коледа. В интерес на истината, даже е по-хубаво, отколкото Коледа. През отворения параден ход виждам гостите на сватбата, които преминават по заснежения чакъл в официални костюми и цилиндри. В далечината вече се чува веселият звън на църковната камбана. Наоколо цари някаква особена, развълнувана атмосфера на очакване.
— А къде е красивата булка? — пита татко.
— Тук съм! — достига до нас гласът на Сузи. Всички вдигаме глави.
Ето я и нея, сякаш носеща се по въздуха над стълбите, сграбчила в ръце умопомрачителен букет от рози и бръшлян.
— О, Сузи! — ахва майка ми и поставя ръка на устата си. — Боже, каква рокля! О, Беки… Ти ще изглеждаш… — Обръща към мен разнежения си поглед и като че ли за първи път зърва роклята ми. — Беки, ти с това ли ще бъдеш?! Ама ти ще замръзнеш!
— Няма. В църквата ще е отоплено.
— Много е красива, нали? — намесва се булката. — Толкова необичайна!