— Но това тук е само някаква си тениска! — изписква възмутено мама и подръпва отвратено ръкава. — Виж колко е изтъркано тук! А тук! Та тя дори не е завършена както трябва!
— По поръчка на клиента е — обяснявам аз. — Истински уникат.
— Уникат ли?! А не си ли длъжна да бъдеш облечена като другите?
— Други шаферки няма — намесва се приятелката ми. — Единствената друга шаферка, която бих поканила, е сестрата на Таркуин — Фени. Обаче тя заяви, ако само още веднъж стане шаферка, ще унищожи завинаги шансовете си някога да се омъжи. Нали знаете онова поверие: „Три пъти шаферка…“ А тя, горката, е била шаферка сигурно деветдесет и три пъти! Освен това е хвърлила око на един тип, който работи в Сити, така че не иска да си изпуска късмета.
Настъпва кратка тишина. Буквално виждам как мозъкът на майка ми щрака ли, щрака като обезумял. Боже, моля те, само това не!
— Беки, скъпа, ти колко пъти досега си била шаферка? — изрича накрая тя с престорена небрежност. — На сватбата на чичо ти Малкълм и леля ти Силвия… но май само това беше, нали?
— И на Рути и Пол — напомням й аз.
— Тогава изобщо не беше шаферка — изтъква поучително майка ми. — Беше само… момичето с цветята. Така че, два пъти, с днес.
— Люк, ти схвана ли това? — намигва му баща ми. — Два пъти!
Ама родителите ми понякога могат да бъдат крайно нетактични!
— Както и да е — побързвам да вметна аз, за да сменя темата. — Та сега…
— Но Беки, разбира се, има още цели десет години, докато започне да се притеснява за подобни работи — изрича съвсем спокойно Люк.
— Какво?! — вдървява се майка ми и очите й се стрелкат от Люк към мен и обратно. — Какво искаш да кажеш с това?
— Беки иска да изчака още десет години, докато се омъжи — отговаря й Люк. — Не съм ли прав, Беки?
Настъпва неловка тишина, в която усещам, че лицето ми буквално пламва от срам.
— Ами… — прочиствам си гърлото и правя всичко възможно да си залепя една безгрижна усмивка. — Да… прав си.
— Сериозно?! — възкликва изумено Сузи. — Нямах представа, че си решила подобно нещо! И защо?
— За да мога да… хммм… реализирам пълния си потенциал — смотолевям аз, без да смея да вдигна очи към мама. — И да… да се опозная по-добре.
— Да се опознаеш по-добре ли?! — извисява се гласът на мама, сдобил се с особен, писклив оттенък. — И защо са ти цели десет години за тази цел? Бих могла да ти разкрия истинската ти същност само за десет минути!
— Чакай малко, Беки, след десет години ще бъдеш на колко? — сбърчва замислено нос Сузи.
— Не съм казала, че за това ще ми трябват точно десет години — намесвам се аз, напълно съсипана. — Може би… осем ще са достатъчни.
— Осем ли?! — Майка ми изглежда така, като че ли всеки момент ще се залее в сълзи.
— Люк — вметва Сузи, доста разтревожена. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?
— Да, точно онзи ден го обсъждахме — отвръща той със спокойна усмивка.
— Ама не разбирам… — не го оставя на мира тя. — Ами какво ще стане с…
— Времето ли? — прекъсва я елегантно той. — Права си. Мисля, че вече е крайно време да тръгваме. Знаете ли, че е два без пет?
— Пет минути?! — изписква ужасено булката. — Само толкова?! Ама аз още не съм готова! Беки, къде са ти цветята?
— Хмм… мисля, че са в твоята стая. Оставих ги там някъде, но…
— Тогава веднага тичай да ги вземеш! И къде изчезна татко? Мамка му, искам една цигара!
— Сузи, знаеш, че не трябва да пушиш! — Сега е мой ред да се ужася. — Не се препоръчва за… — Млъквам точно навреме.
— За роклята, нали? — намесва се услужливо Люк.
— Именно. Може върху нея да падне пепел и да я прогори — побързвам да замажа положението.
Докато открия цветята си в стаята на Сузи (бяха в банята), докато си освежа червилото и отново сляза, във фоайето ме чака само Люк.
— Родителите ти вече заминаха — отбелязва той. — Сузи каза и ние да тръгваме, а те с баща й ще пристигнат с каляската. Намерих ти и връхна дреха — добавя и ми подава едно сако от овча кожа. — Майка ти е права — не можеш да излезеш навън така.
— Окей — съгласявам се неохотно. — Обаче в църквата ще го сваля!
— Между другото, известно ли ти е, че роклята ти е започнала да се разшива на гърба? — казва той, докато ми помага да си облека сакото.
— Сериозно?! — поглеждам го ужасено. — Много грозно ли стои?
— Стои си много хубаво — изкривява уста в усмивка той. — Но след церемонията може би би могла да потърсиш безопасна карфица.
— Да го вземат мътните този Дани! — клатя глава аз. — Знаех си, че трябва да избера роклята на Дона Карън!
Двамата с Люк тръгваме по чакъла и се насочваме към покритата с тента алея. Наоколо цари покой и тишина. Точно в този момент се показва бледичко слънце. Радостните камбанни звуци са се свели до единични удари и наоколо няма жива душа, с изключение на някой и друг забързан нанякъде сервитьор. Сигурно всички останали вече са в църквата.