Настъпва кратка пауза, след което Сузи изрича „да“ с ясен като звънче глас.
Ще ми се и шаферките да имаха някакви реплики в този момент. Нещо като „да“ или „съгласна съм“. Нещо съвсем незначително…
Когато стигаме до онази част, когато Сузи и Таркуин трябва си хванат ръцете, булката се обръща и ми подава букета, а аз се възползвам от намалението да огледам насъбралото се паство. Църквата е претъпкана, има даже и правостоящи. Забелязват се множество мъже в шотландски полички и жени с кадифени костюми, а ето я там и Фени с цялата си тълпа лондонски приятелки, всички до една с шапки на Филип Трейси. Ето я и мама, притисната до татко, попиваща сълзите си с хартиена носна кърпичка. Тя вдига глава и ме поглежда и аз се усмихвам, обаче тя пак изхълцва.
Обръщам се. Сузи и Таркуин вече са коленичили и викарият им напява поучително:
— Тези, които Господ е съединил, никой човек не може да раздели.
Поглеждам приятелката си и забелязвам, че се е втренчила в своя съпруг и не вижда никой друг около себе си. Напълно е потънала в очите му. Напълно принадлежаща на него. За моя огромна изненада неочаквано се усещам куха отвътре. Сузи се омьжи. Нищо повече няма да е същото.
Измина повече от година, откакто се преместих да живея в Ню Йорк и трябва да си призная, че нито за миг не съм съжалила за това. Там много ми харесва. Но подсъзнателно си давам сметка, че в някое ъгълче на съзнанието си винаги съм знаела, че ако нещо се обърка, винаги мога да се върна в Лондон, към стария си живот със Сузи. А сега… просто не мога.
Сузи вече не се нуждае от мен. Вече си има някой друг, когото ще поставя на първо място в живота си. Наблюдавам ги как викарият поставя ръка върху главите им, за да ги благослови, и гърлото ми се стяга, когато си спомням за всичките ни хубави мигове заедно. Онзи път, когато сготвих ужасното къри, за да спестим пари, и как Сузи непрекъснато повтаряше колко е вкусно, макар че устата й гореше. Или пък онзи път, когато тя се опита да прелъсти моя банков мениджър, за да ми увеличи кредитния лимит. Всеки път, когато оплетях конците, тя бе до мен, за да ми помогне.
А сега всичко свърши.
Внезапно ме връхлита необходимостта от малко окуражаване. Обръщам се и бързо обхождам с поглед пейките в църквата, търсейки лицето на Люк. В продължение на няколко секунди не съм в състояние да го открия и макар че лицето ми продължава да е украсено с уверената ми усмивка, усещам, че в гърдите ми се надига необяснима паника — като дете, което е останало последно в училище, когато всички други негови другарчета са били взети от родителите си, а него са го забравили.
И тогава го зървам. Застанал е до един стълб към задния край на църквата — висок и тъмен, и стабилен, с очи, приковани върху моите. Вижда само мен и никого другиго. И докато му връщам погледа, чувствам, че се съживявам. Най-сетне ме взеха от училище. Всичко е наред.
Излизаме в църковния двор, сподирени от тържествения камбанен звън, а насъбралата се там тълпа започва да вика възторжено.
— Честито! — изкрещявам аз и прегръщам Сузи. — На теб също, Таркуин!
Открай време се чувствам малко неудобно в присъствието на Таркуин. Но сега, когато го виждам до най-добрата ми приятелка — вече като неин съпруг, — неудобството ми се изпарява.
— Убедена съм, че ще бъдете много щастливи заедно — изричам топло и го целувам по бузата, а после и двамата се засмиваме, защото някой започва да хвърля отгоре ни конфети. Гостит вече се точат от вратите на църквата като сладко от буркан, разговарят, смеят се и си подвикват високо и самоуверено. Тълпя се около Сузи и Таркуин, целуват се, прегръщат се и си стискат ръцете, а аз се оттеглям лекичко назад, питайки се къде ли е Люк.
Вече целият двор се изпълва с хора и аз не съм в състояние да се въздържа и да не огледам някои от роднините й. Точно в този момент баба й излиза от църквата много бавно и царствено, подпряла се на бастунче, следвана почтително от млад мъж, облечен в официален костюм. Слабо момиче с бледа кожа и огромни очи си е сложило грамадна черна шапка, държи един мопс и пуши цигара от цигара. Забелязвам цяла рота от почти идентични братя в шотландски полички, застанали до портата на църковния двор, и тогава си спомням, че Сузи ми е разказвала за една от своите лели, която е трябвало да роди цели шест момчета, преди най-накрая да се сдобие с момичета близначки.
— Ето, облечи го — чувам в ухото си гласа на Люк. Обръщам се и най-сетне го зървам — държи онова сако от овча кожа. — Сигурно вече замръзваш.
— Не се тревожи за мен! Добре съм си!