— Ама аз не съм застрахован! — обажда се пак таксиджията.
— Няма значение! Аз съм само на няколко преки. Ще го държа през целия път. Няма да има проблеми.
Шофьорът сбръчква вежди и започва да си чисти зъбите с почерняла клечка за зъби.
— Да не би да си въобразявате, че и вие ще можете да влезете след това нещо? — заявява той по едно време.
— Ще се сгъна някак си! Сигурна съм, че ще мога! — изпъшквам и отчаяно продължавам да бутам шкафчето за коктейли. Чува се съмнителен звук от досег с предната седалка.
— Много съжалявам — изричам, едва поемайки си дъх. — Добре. Вижте сега, ще започна отначало. Може би просто не съм подходила от правилния ъгъл…
Колкото е възможно по-внимателно аз повдигам предния край на шкафчето, измъквам го от таксито и го връщам обратно на тротоара.
— И какво е това чудо, по дяволите?! — чуди се шофьорът.
— Това е шкафче за коктейли от 1930-те! Вижте само, капакът е подвижен! — Измъквам капака от кукичката му и с горда физиономия разкривам невероятните чудеса вътре: огледалните стени в стил арт деко. — Тук се поставят чашите… а ето там пък има два шейкъра за коктейли.
Прокарвам гальовно ръка по лъскавата му повърхност. Още в мига, в който го зърнах на витрината на „Антиките на Артър“, знаех, че трябва да го имам! Вярно, че двамата с Люк се споразумяхме да не купуваме повече мебели за апартамента, обаче това тук е различно. Абсолютно съм убедена! Боже, истинско шкафче за коктейли, като по филмите с Фред Астер и Джинджър Роджърс! То ще внесе огромна промяна в нашите тихи вечери. Всяка вечер двамата с Люк ще си смесваме мартинита, ще танцуваме под звуците на песните от онези години и ще наблюдаваме прехласнати залеза! Ще бъде толкова… атмосферично! Ще трябва да си купим един от онези старомодни грамофони с огромните фунии и да започнем да си събираме плочи на 78 оборота, а аз пък ще се разхождам величествено, облечена в разкошни стари рокли от най-висока класа!
И нищо чудно щом разберат, хората да започнат да се отбиват у нас за по един коктейл всяка вечер. Ще се прочуем в целия град с оригиналните си соарета. „Ню Йорк таймс“ ще ни посвети цяла статия! Ами да! „Отново имаме щастиетода се порадваме на изисканите коктейли, които бяха възродени с елегантен замах в Уест Вилидж. Стилната, наскоро пристигнала в нашата страна двойка Ребека Блумууд и Люк Брандън…“
Стряска ме прищракващ звук. Вратата на таксито се отваря и пред леко премрежения ми поглед се появява шофьорът.
— О, много благодаря! — изричам с благодарност. — Малко помощ няма да ми се отрази никак зле. Може би, ако имате под ръка някое въже, бихме могли да го прикрепим на покрива…
— Нито въже ще ви дам, нито ще ви кача! — отсича той и трясва пътническата врата под носа ми. И под ужасения ми поглсе той се врьща от другата страна на колата и се настанява преспокойно зад волана.
— Ама не можете да си тръгнете просто ей така! Не е законно! Трябва да ме вземете! Нали кметът го казва?!
— Да, ама кметът не казва нищо по въпроса с шкафчетата за коктейли! — предъвква летаргично той и завърта ключа на стартера.
— Но как ще се прибера вкъщи тогава?! — провиквам се възмутено аз. — Почакайте! Върнете се!
Обаче таксито вече се измъква и се влива в движението, а аз си оставам на тротоара, сграбчила безценното си шкафче и се чудя какво ще правя сега.
Така. Мисли разумно. Може пък да се пробвам да го отнеса на ръце. Не е чак толкова далече в края на краищата!
Протягам ръце колкото ми е възможно и успявам да обхвана шкафчето от двете страни. Повдигам го бавно от тротоара, правя крачка напред и… веднага го пускам долу. Боже, тежичко що дойде! Май си разтеглих някое сухожилие.
Добре де, може пък и да не го нося. Но все трябва да измисля начин да го отнеса вкъщи. Ако взема да премествам краката по два, по два на всеки няколко сантиметра… първо предните… после завъртане и задните…
Да. Това определено ще стане! Вярно, че малко бавничко, ама ако не се отказвам и продължавам да вървя напред… ако му хвана ритъма…
Лявата страна напред… дясната страна напред…
Номерът е да не си мислиш колко метра си изминал, а просто да продължаваш да вървиш. Да напредваш. Да прогресираш. И няма начин в един прекрасен момент да не се окажеш вкъщи!
Две тийнейджърки с дебели палта ме подминават и се изкискват на глас, обаче аз съм прекалено съсредоточена, за да им обърна някакво внимание.
Лявата страна напред… дясната страна напред…
— Извинете — достига до съзнанието ми ядосан, дрезгав глас, — бихте ли се отместили, за да не блокирате тротоара?! — Обръщам се и за мой ужас виждам срещу себе си жена с бейзболна шапка на главата си и маратонки, която се приближава, повела пред себе си десетина кучета от всякакви породи и размери.