— Беки, ако още не си забелязала, всичко е побеляло от сняг — отсича безпрекословно той и ми намята сакото. След което добавя: — Прекрасна сватба.
— Наистина.
Поглеждам го предпазливо, като се питам дали не бихме могли да върнем лентата назад и да продължим разговора си оттам, където спряхме преди сватбената церемония. Обаче Люк се е втренчил в Сузи и Таркуин, които точно в този момент ги снимат под огромния дъб. Сузи изглежда абсолютно зашеметяваща и бляскава, ала Таркуин все едно е изправен пред наказателната рота.
— Много приятен човек — отбелязва Люк, кимайки по посока на младоженеца. — Малко е странничък, но иначе е готин.
— Да, точно така. Виж какво, Люк…
— Желаете ли чаша горещо уиски? — прекъсва ни застаналият до нас сервитьор и ни поднася таблата. — Или може би шампанско?
— О, горещо уиски, прекрасно! — изричам с благодарност аз. — Отпийвам няколко глътки и притварям очи, като оставям топлината да се разлее по цялото ми тяло. Само да можеше да достигне и до краката ми, които, ако трябва да бъда откровена, са напълно замръзнали…
— Шаферката! — провиква се неочаквано Сузи. — Къде е Беки? Беки, трябваш ми за снимка!
Отварям очи.
— Тук съм! — провиквам се в отговор, свалям сакото от раменете си и се обръщам към Люк: — Би ли ми подържал за малко чашята…
Понасям се светкавично през тълпата и се присъединявам към Сузи и Таркуин. Може да ви звучи невероятно, но точно в този момент, когато всички са вперили погледи в мен, вече не ми е студено. Усмихвам се с най-чаровната си усмивка, взимам букета както подобава и хващам Сузи под ръка, когато фотографът ми казва да го направя, а между два кадъра помахвам на мама и татко, които са успели да, си пробият път и да застанат най-отпред, за да гледат.
— Скоро потегляме към къщата — отсича делово госпожа Гиъринг, докато целува Сузи. — Хората започват да замръзват. Можете да довършите снимките си там.
— Добре — съгласява се Сузи. — Нека само да ни направи една на нас двете.
— Страхотна идея! — съгласява се бързо Таркуин и се измъква от дулото на обектива с очевидно облекчение, за да поговори с баща си, който изглежда точно като него, само че с четиридесет години по-стар.
Фотографът ни снима как се усмихваме една на друга, после спира, за да презареди с нова лента. Сузи поема една чаша с горещо уиски от сервитьора, минаващ наблизо, а аз тайничко извивам ръка към гърба си, за да проверя докъде е стигнало разшиването.
— Беки! — чувам настойчивия шепот на Сузи зад себе си. Толкова е близо, че виждам всяка една прашинка от сенките по клепачите й. — На всяка цена трябва да те питам нещо! Нали не е истина, че искаш да чакаш цели десет години, преди да се омъжиш?!
— Ами… не съвсем — принудена съм да си призная аз.
— И смяташ, че Люк е мъжът на живота ти? Ама отговори ми честно! Ще си остане между нас!
Настъпва продължителна пауза. До ушите ми достигат откъслечни фрази от нечий разговор: „Нашата къща, разбира се, е относително модерна. Мисля, че е строена наскоро — някъде през 1853-та…“
— Да — изричам накрая и усещам, че се изчервявам като домат. — Да, смятам, че той е мъжът на живота ми!
Сузи ме разглежда внимателно още известно време, после очевидно стига до някакво решение.
— Ясно! — заявява и оставя чашата си с уиски. — Сега ще хвърлям букета си!
— Какво?! — поглеждам я невярващо. — Не бъди глупава, моля те! Как ще хвърляш букета си сега?! Много е рано!
— Мога и ще го направя! Мога да си хвърлям букета, когато си пожелая! Аз съм булката!
— Ама нали трябва да го хвърлиш, преди да потеглиш за медения месец?!
— Не ми пука! — инати се Сузи. — Не мога да чакам повече! Реших и ще го хвърля сега!
— Но нали се предполага да го хвърлиш накрая?!
— Виж какво, кой тук е булката — ти или аз?! Ако чакам до края, ще му се изгуби смисълът! Така. Сега застани ей там! — И посочва царствено към малка заснежена височинка. — Остави си твоите цветя. Няма да успееш да хванеш моя букет, ако държиш твоя! Тарки? — провиква се после. — Ще взема да си хвърля букета сега, става ли?
— Става! — провиква се весело в отговор Таркуин. — Прекрасна идея!
— Хайде, Беки!
— Виж какво, ама аз дори не искам да го хващам! — мърморя аз.
Обаче, като си дам сметка, аз наистина съм единствената шаферка, така че си оставям букета на тревата и се запътвам към височинката, изпълнявайки заповедите на нейно величество.
— Искам този миг също да се запечата на снимка! — заповядва Сузи на фотографа. — А къде е Люк?
Малко странничко, но не забелязвам никой да се присъединява към мен. Всички други очевидно са се изпарили. Внезапно забелязвам, че Таркуин и неговият кум обикалят и шепнат нещо на хората и постепенно всички гости се обръщат към нас, усмихнати в очакване на събитието.