За миг ми се стори, че зървам болката по лицето на Анабел. Но после тя събра сили, усмихна се и каза, че напълно го разбира. Разказа ми, че Люк е изгарял от нетърпение да се запознае с истинската си майка още от дете и че сега, когато получава възможността да прекарва известно време с нея, би трябвало да бъде оставен да се наслаждава на мига.
— Представи си, че при теб внезапно се появи твоята фея кръстница — продължи тя. — Няма ли да бъдеш заслепена?! Няма ли да забравиш за всички останали, поне за известно време?! Той се нуждае от това време, прекарано с нея!
— Но тя изобщо не е неговата фея кръстница! — възроптах аз. — Тя е по-скоро злобната стара вещица!
— Беки, тя е неговата истинска майка — укори ме нежно Анабел. А после смени темата. За нищо на света не би изрекла лоша дума за Елинор.
Анабел е истинска светица.
— Срамота, че двамата изобщо не са се виждали, когато Люк е бил малък! — тъкмо казва мама. — Трагична история! — И снишава глас, макар отлично да знае, че Люк отдавна е излязъл. — Тази сутрин Люк ми разказа как майка му много е искала да го вземе със себе си в Америка, обаче американският й съпруг категорично й забранил! Горката жена! Сигурно много е страдала — да остави детето си и да не го види толкова време!
— Е, да, и така може да се каже — отвръщам, усещайки, че гневът ми се надига. — С изключение на факта, че… че не е била принудена да ги напусне, нали?! Щом е страдала толкова много, защо просто не е казала на новия си съпруг къде да си го завре?!
Мама ме поглежда изумена.
— Много силни думи, Беки!
— Да… може би си права — свивам рамене и протягам ръка към молива си за устни.
Не ми се ще да развалям нещата още от самото начало. Затова няма да изрека на глас онова, което всъщност мисля, а то е, че Елинор не прояви никакъв интерес към Люк, докато неговата компания за връзки с обществеността не направи такъв голям пробив в Ню Йорк. Люк открай време прави всичко възможно, за да я впечатли — в интерес на истината, точно това е причината, поради която той се втурна да прави клон и в Ню Йорк, макар че никога не би си го признал. Обаче тя изобщо не го удостояваше с внимание (защото си е голяма крава), докато той не спечели няколко изключително големи договора и името му не започна да се появява във вестниците — тогава тя внезапно си даде сметка, че синът й би могъл да й бъде от огромна полза. Точно преди Коледа тя основа своя собствена благотворителна организация — „Фондация Елинор Шърман“ — и сложи Люк за директор. После организира огромен галаконцерт, за да обяви начинанието — и познайте кой работеше по двадесет и пет часа в денонощието, за да й помага до пълно изтощение, като напълно забрави за Коледа!
Но не мога да му кажа нищо по този въпрос. Когато веднъж се осмелих да повдигна темата, Люк автоматично се наежи и изтъкна, че аз открай време не се разбирам с майка му (което си е вярно) и че тя жертва много часове от ценното си време, за да помага на нуждаещите се, и че какво повече искам аз от нея?! И точка.
На което аз просто не успях да намеря подходящ отговор.
— Жената сигурно е много самотна — разсъждава на глас мама. — Горката душа, съвсем сама на този свят! И да си живее в малката кутийка, наречена апартамент!… Няма ли си поне котка да й прави компания?
— Виж какво, мамо… — хващам се за главата. — Елинор изобщо не живее в кутийка, наречена апартамент. Тя разполага с двоен апартамент на Парк авеню!
— Двоен апартамент ли? Това какво означава — мезонет, нали? — смръщва се съчувствено мама. — Да, ама това пак не може да се сравни с една хубава къща, не съм ли права?!
О, предавам се! Няма никакъв смисъл.
Фоайето на „Клариджис“ е пълно с елегантни хора, пиещи чай. Сервитьори в сиви сака се носят безшумно наоколо, поели чайници на зелени и бели ивици, хората разговарят весело, но от Люк и Елинор няма и следа. Озъртам се и у мен се надига надежда. Може би не са дошли! Може би Елинор не е успяла да дойде на срещата! И ще можем просто да си седнем и да си пийнем по един хубав чай на спокойствие. Слава на Бога за…
— Беки?
Извъртам се рязко и… ето ги и тях, седнали на една софа в ъгъла. Люк отново си е лепнал онова лъчезарно изражение, с което се сдобива всеки път, когато види майка си, а самата Елинор седи на ръба на диванчето в тъмносив костюм, поръбен с кожички. Косата й наподобява твърд, лакирен шлем, а опакованите й в блед чорапогащник крака май са станали още по-тънки. Тя вдига поглед към нас с пълна апатия — но от потрепването на клепачите й разбирам, че прави и на мама, и на татко преценката по манхатънски.