Когато стигам края на изказването си, се задавям от собствения си брилянтен изказ. Вдигам замъгления си поглед, почти очаквайки да видя Люк, облят в сълзи, да прошепва: „Спечели ме още на третото изречение!“
Ала вместо това до ушите ми достига следното:
— Мнооого вълнуващо! — ироничен смях. — Само за протокола обаче съм длъжен да отбележа, че за мен понятието „домакински разходи“ означава разходи, свързани с поддържането на този апартамент и нашия живот: храна, бензин, почистващи препарати и други подобни.
— Хубаво! — свивам рамене аз. — Щом държиш да използваш термина в тясното му значение — даже по-скоро, в ограниченото му значение, така да бъде!
На вратата се звъни. Отварям и виждам Дани, застанал в коридора на блока.
— Дани, според теб пола от Миу Миу може ли да се причисли към графа „домакински разходи“? — питам веднага.
— Категорично! — отсича Дани и веднага се намърдва у нас.
— Виждаш ли?! — повдигам вежди по посока на Люк. — Но както искаш, ще се съобразяваме с твоята дефиниция.
— Е, чухте ли вече? — обажда се с мрачен тон Дани.
— Какво да чуем?
— Госпожа Уотс ще продава кооперацията.
— Какво?! — втренчвам се невярващо в него. — Ти сериозно ли?
— Веднага щом ни изтече срока, за който сме платили наем, ще бъдем изхвърлени.
— Но тя не може да го направи!
— Може. Тя е собственикът. Може да прави каквото си поиска.
— Ама… — Вторачвам се ужасено в Дани, а после се обръщам към Люк, който тъкмо слага някакви бумаги в куфарчето си. — Люк, чу ли това? Госпожа Уотс е решила да продава кооперацията!
— Да, знам.
— Знаеш ли?! Но защо не си ми казвал нищо?
— Извинявай. Мислех да ти кажа, но съм забравил. — Защо обаче Люк изобщо не изглежда разтревожен?
— И какво ще правим в такъв случай?
— Ще се преместим.
— Но аз не искам да се местя! Тук много си ми харесва!
Оглеждам се, а душата ме заболява. Това е мястото, в което двамата с Люк бяхме щастливи в продължение на цяла година. Нямам желание да ми изтръгват корените от него!
— А искате ли да знаете какво ще стане с мен? — обажда се Дани. — Рандал е решил да заживее със своята приятелка.
Аз го поглеждам с все по-нарастваща паника.
— Значи ще те изхвърли?!
— Именно. Заяви ми, че трябва да започна да внасям и моята лепта, иначе по-добре да започна да си търся самостоятелна квартира. И как се предполага да стане това?! — Дани вдига безпомощно ръце. — Докато не си подготвя цялата колекция, това е просто невъзможно. По-добре да ме настани в някой кашон.
— И как… хммм… върви новата ти колекция? — осмелявам се да попитам аз.
— Честно да ти кажа, дизайнерската работа не е чак толкова лесна, колкото изглежда отстрани — отбранително изрича Дани. — Човек не може да развихри творческото си въображение по команда. Всичко е въпрос на вдъхновение — когато ти дойде, тогава.
— Може би просто трябва да си намериш работа — обажда се Люк, докато си облича палтото.
— Работа ли?!
— Не може да не търсят дизайнери някъде, например, знам ли, в „Гап“?
— В „Гап“ ли каза?! — ококорва невярващо очи Дани. — Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да похабя целия си живот, проектирайки блузи тип поло?! О, какво ще кажете за… хммм… два ръкава точно тук, три копчета отпред, малко подгъвче там… и как ще съхраня вълнението си от работата?!
— А ние какво ще правим? — обръщам се жалостиво към Люк.
— За Дани ли?
— Не, за нашия апартамент.
— Ще намерим къде да живеем, не се тревожи — успокоява ме Люк. — А това ми напомня, че майка ми иска днес да се видите на обяд.
— Тя се е върнала?! — излисквам ужасено аз. — Така де… Значи се е върнала, да.
— Наложило се е да отложат операцията й — отговаря Люк, като прави физиономия. — Точно когато пристигнала, клиниката била подложена на инспекция от швейцарските власти, така че се наложило да отложат всички запланувани процедури. Така че… един часа в „Ла Гулю“ става ли?