— Става — свивам рамене аз, но без особен ентусиазъм.
И когато вратата се затваря зад гърба на Люк, започвам да усещам известни угризения на съвестта. Може пък Елинор да е размислила. Може пък да иска да зарови томахавката и да се включи в подготовката на сватбата. Човек никога не знае.
Бях решила да се държа съвсем естествено и да бъда сдържана и когато хората ме попитат как е минало пътуването ми до Англия, да им отговарям кратко и ясно, че съм сгодена.
Но когато нещата опират до действие, осъзнавам, че се втурвам бясно в отдела на „Барнис“, където работя, и пъхам ръка под носовете на хората, крещейки на всички: „Вижте само!“
Колежката ми Ерин вдига стреснато глава, втренчва се в пръстите ми, притиска устните си с ръка и ахва:
— О, Боже! О, Господи!
— Така е!
— Ти си сгодена? За Люк?
— Естествено, че за Люк! Ще се женим през юни!
— И какво ще облечеш? — задърдорва тя. — Боже, как ти завиждам! Дай да го видя този пръстен по-отблизо! Откъде го взехте? Когато реша да се сгодявам, че отида право в „Хари Уинстън“. И няма да пожаля не само месечната си, а дори и тригодишната си заплата! — Замлъква за малко, докато разглежда отблизо пръстена ми. — Олеле!
— Това е наследствен пръстен — обяснявам аз. — Бил е на бабата на Люк.
— Аха, ясно. Значи… не е нов, така ли? — Ентусиазмът й леко угасва. — Е, в такъв случай…
— Да, обаче е… антика — изтърсвам аз и лицето й отново се прояснява.
— Антика ли? Античен пръстен? Боже, но това е страхотна идея!
— Честито, Беки! — изрича е топла усмивка шефката ми Кристина, когато се приближава към нас. — Убедена съм, че двамата с Люк ще бъдете много щастливи заедно!
— Може ли да го пробвам? — пита Ерин. — Извинявай! Все едно не съм попитала. Аз просто… Боже, античен пръстен!
Тя все още е вперила очи в него, когато се появява първата ми клиентка — Лоръл Джонсън. Лоръл е президент на една компания, която дава под наем частни самолети и е една от любимите ми клиентки, макар непрекъснато да повтаря, че според нея цените в този магазин са много надути и че ако не била работата й, щяла да си купува всички дрехи от „Кей-Март“.
— Какво виждам тук? — пита тя, докато съблича палтото си и разтърсва дългата си къдрава, тъмна коса.
— Сгодена съм! — изричам със светнали очи аз.
— Сгодена ли?! — Тя се приближава към мен и разглежда внимателно пръстена с тъмните си, интелигентни очи. — Е, надявам се, че ще бъдеш много щастлива. По-скоро съм сигурна в това. Сигурна съм, че съпругът ти ще има достатъчно разум да си държи онази работа, по-далече от дребната блондинка, която е отишла на работа при него като проста секретарка и която му е заявила, че никога до този момент не е срещала мъж, който да я изпълва с такова… възхищение. Възхищение, моля ви се! Чували ли сте някога по-голяма… — И тя не довършва, притискайки устата си с ръка. — Мътните го взели!.
— Няма значение — успокоявам я аз. — Била си провокирана.
На Нова година Лоръл е взела решение никога повече да не говори нито за бившия си съпруг, нито за неговата любовница, защото психотерапевтът й Ханс я е предупредил, че подобни емоции са изключително вредни за нея. За съжаление на горката й е доста трудно да се придържа към това свое решение. Не че я виня — ни най-малко! Бившият й ми звучи като абсолютна свиня.
— Знаеш ли какво ми каза Ханс миналата седмица? — отбелязва тя, докато отварям вратата към моята пробна. — Посъветва ме да си напиша на един лист всичко, което искам да кажа на онази жена, а после да скъсам този лист. Обеща ми, че така ще се почувствам освободена.
— Виж ти! — отбелязвам заинтригувана аз. — И какво стана?
— Е, написах си всичко, както той ми каза. Само че после взех, че й го изпратих по пощата.
— Лоръл! — поглеждам я назидателно аз, като правя всичко възможно да не се разхиля.
— Да бе, знам. Права си. Ханс изобщо не беше доволен от мен. Обаче, ако изобщо имаше представа каква мръсна кучка е онази…
— — Хайде сега, влизай тук — прекъсвам я аз, преди да е успяла да се впусне в спомени как е заварила съпруга си и гадната блондинка да си похапнат ягоди един от друг в кухнята. — Влизай, че тази сутрин малко поокъснях.
Но докато успея да си спомня какво искаше Лоръл за днес и да й донеса няколко нещица, вече сме минали и случката с ягодите и даже сме стигнали до юмручния бой на Медисън авеню.
— Никога през живота си не съм изпитвала такова задоволство! — нарежда тя, като напъхва напористо ръката си в ръкава на една копринена блуза. — Огромно удоволствие бе да видя шока по дребното й кръгличко личице, докато я удрях с все сила! Никога до този момент не бях удряла жена! Обаче си заслужаваше! — Пъха и другата ръка в блузата и аз примигвам, когато ръкавът се раздира по шевовете.