— Ще я платя — успокоява ме Лоръл невъзмутимо. — Какво друго ще ми предложиш?
Понякога имам чувството, че Лоръл идва в „Барнис“ да пробва дрехи с единствената цел да се бори с тях.
— Между другото казах ли ти как му вика тази пикла? — продължава клиентката ми. — Уилям! Вика му Уилям! Според нея това име има по-добро звучене от простичкото „Бил“. Но неговото шибано име е Бил, да го вземат мътните!
— А ето и сакото — казвам аз, като се опитвам да отвлека вниманието й от темата. — Какво ще кажеш?
Лоръл го облича и се облещва срещу отражението си в огледалото.
— Знаеш ли какво — отсича накрая, — това е идеално! Просто не знам защо от време на време продължавам да ходя и в други магазини. Ще го взема. И от тези блузи също, но не тази със скъсания ръкав. — Въздъхва щастливо и добавя: — Винаги се чувствам по-добре, след като съм била при теб, Беки. Просто не мога да си обясня защо.
— Истинска мистерия — ухилвам се аз и си отбелязвам нещо в бележника.
Едно от най-добрите неща в работата ми като личен продавач-консултант е това, че се сближаваш с някои от клиентите си. Част от тях дори ти стават приятели. Когато се запознах с Лоръл, току-що се бе разделила със съпруга си. Изпитваше гняв и към него, и към себе си, а самочувствието й се бе сринало почти до нулева позиция. Не че искам да се хваля, но си спомням, че когато й открих перфектната за нея рокля на „Армани“ за онова галабалетно представление, на което щеше да бъде и той — когато я наблюдавах как се съзерцава в огледалото, как повдига брадичка и се усмихва и отново започва да се усеща привлекателна, — съвсем искрено смятам, че успях да й помогна да промени с нещо живота си.
Докато Лоръл се преоблича в ежедневния си костюм, аз излизам от пробната, понесла цяла купчина дрехи.
Точно в този момент откъм пробната на Ерин се разнася нечий глас:
— В никакъв случай не мога да облека подобно нещо!
— Ако просто го пробвате… — чувам и гласа на Ерин.
— Много добре знаеш, че мразя този цвят! — извисява се другия глас и аз замръзвам на място.
Акцентът определено е британски.
— Не възнамерявам повече да си губя времето тук! Ако продължаваш да ми носиш неща, които не искам да облека…
По гърба ми запълзяват мънички мравчици — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Направо не мога да повярвам! Не е възможно!
— Но нали ме помолихте за нова визия! — изрича безпомощно колежката ми.
— Когато получите онова, за което помолих, може да ми се обадиш.
И преди да успея да направя и крачка, ето я и нея, излизаща с бясна скорост от пробната на Ерин — все така висока, руса и безупречна, вече извиваща устни в надменна усмивка. Косата й е подредена в скъпа прическа, сините й очи проблясват злобно и излъчването й наподобява човек, покорил най-високите световни върхове.
Алиша Билингтън.
Алиша Дългокраката кучка.
Очите ни се срещат — и през тялото ми като че ли преминава двеставолтов електрически ток. Усещам как скътаните ми в сивия панталон крака се разтреперват. Не съм зървала Алиша Билингтън вече повече от година. Значи би трябвало отдавна да съм я превъзмогнала. Но все едно всичко е било едва вчера, все едно времето се е свело до една секунда. Спомените за всички наши срещи са си все така силни и болезнени. Спомените за всичко онова, което тя ми причини. И онова, което се опита да причини на Люк.
И сега ме гледа със същото покровителствено изражение, което си придаваше, когато работеше в компанията за връзки с обществеността, а аз бях още неопитна репортерка. И въпреки че си казвам, че оттогава насам съм израснала значително, че съм силна жена с преуспяваща кариера и нищо, от което да се срамувам, ето че отново усещам как се спаружвам отвътре. Чувствам как се превръщам отново в онова момиче, което бе навсякъде по малко неадекватно и което никога не знаеше какво точно да каже в съответния случай.
— Ребека! — обажда се тя и ме гледа развеселено. — Кой да предположи!
— Здравей, Алиша! — изричам аз и незнайно как успявам да се насиля да се усмихна учтиво. — Как си?
— Бях чувала, че работиш в магазин, обаче тогава си казах, че сигурно е някаква шега! — отбелязва тя и се изсмива презрително. — Но… ето те и теб! Всъщност, напълно логично, като се замисли човек.
Иска ми се да й се разкрещя, че аз не просто работя в магазин! Аз съм личен продавач-консултант! Това е професия, която изисква много умения! Та аз помагам на хората!
— И все още си с Люк, нали? — впива очи в мен тя и ме поглежда с престорена загриженост. — Успя ли компанията му накрая да се върне на пазара? Знам, че му се наложи да преживее трудни времена.