— Разбирам. Ами викторианските лъжички за сладко?
Лъжички за сладко ли? Откъде накъде ми е хрумнало, че ще ми трябват някакви си древни лъжички, и то за сладко?!
— Знаете ли какво — изричам замислено, — мисля, че отсега нататък ще се придържам само към сервизите от 1930-те. Ще си събера истинска, пълна колекция от такива.
— Мисля, че постъпвате много разумно — усмихва ми се собственикът на антиквариата и започва методично да задрасква всяка точка от така насъбралия се списък. — В такъв случай доскоро!
Когато излизам на улицата, установявам, че е настъпил арктически студ. Във въздуха прехвърчат снежинки. Но аз горя вътрешно. Горя от задоволство. Боже, каква фантастична инвестиция направих само! Истинско шкафче за коктейли от 1930-ге, а много скоро ще разполагам с абсолютно пасващ му сервиз чаши от същия период! Толкова съм горда със себе си! Просто не можете да си представите!
Абе, за какво излязох навън?
Да. Две кафета капучино.
С Люк живеем заедно в Ню Йорк вече близо година, а апартаментът ни е на Западна 11-та улица — в много приятен, озеленен квартал, излъчващ истинска атмосфера. Къщите се кипрят с малките си орнаментирани балкончета, солидни каменни стълби водят до всяка входна врата, а по тротоара има даже и дървета. Точно срещу нас живее някакъв тип, който свири джаз на пиано, и през летните вечери, когато вътре е задушно, с Люк излизаме на терасата на покрива на нашата сграда, сядаме на възглавнички, пийваме си вино и го слушаме. (Е, поне веднъж го направихме.)
Влизам в къщата и виждам, че в коридора ме очаква цяла купчина поща за нас. Прибирам я и бързо я преглеждам.
Досада…
Досада…
Британското издание на „Вог“? Аха!
Досада…
Боже! Сметката ми от „Сакс“ на Пето авеню!
Втренчвам се в плика за няколко секунди, след което го изваждам от купчината и го пъхвам в чантата си. Не че го крия, да не си помислите! Просто не виждам никакъв смисъл Люк да го зърва. Наскоро прочетох една страхотна статия, озаглавена „Прекалено много информация?“, в която се казваше, че човек трябва да филтрира събитията, които са му се случили през деня, а не да занимава партньора си с всяка нищожна дреболия, която би натоварила и без това натоварения му мозък. Там се казваше също така, че домът е светилище, в което на никого не е необходимо да знае абсолютно всичко. Което действително има смисъл, като се замислиш.
Така че, в последно време започнах най-старателно да филтрирам информацията. Но само отегчителните, рутинни дребни нещица от ежедневието, като например… ами, като например сметките от магазините и точната сума, която съм платила за новите си обувки. И знаете ли какво? Теорията очевидно е вярна, защото оттогава насам отношенията ни с Люк са действително много различни!
Пъхвам под мишница останалата част от купчината с пликове и тръгвам нагоре по стълбите. От Англия няма нищо — не че точно днес очаквам нещо оттам. Защото довечера — познайте какво? Ние се прибираме вкъщи! За сватбата на най-добрата ми приятелка Сузи! Направо нямам търпение да се кача на самолета!
Тя се омъжва за Таркуин — един голям сладур, когото тя познава откакто се помни. (Всъщност той й е братовчед. Но всичко е напълно законно. Те провериха.) Сватбата ще бъде в дома на нейните родители в Хампшир. Ще има много шампанско, коне и каляски… А най-хубавото от всичко е, че аз ще съм шаферката!
При тази мисъл усещам, че нещо ме пробожда отвътре. С такова нетърпение очаквам това събитие! И не само защото ще съм шаферка, а и защото ще видя Сузи, моите родители и моя роден дом. Вчера се сетих, че не съм стъпвала в Англия повече от шест месеца, което внезапно ми се стори невероятно дълъг период от време. Така и не успях да видя как татко го избраха за капитан на местния голф клуб — нещо, за което той бе мечтал през целия си живот. Освен това пропуснах и скандала, когато Сиобхан от църквата взел, че откраднал парите за поправка на покрива й и отпрашил с тях за Кипър. А най-много съжалявам за това, че изпуснах годежа на Сузи, макар че само две седмици след това тя пристигна в Щатите, за да ми покаже пръстена си.
Не че ми е мъчно чак толкова, защото в края на краищата тук си прекарвам страхотно. Работата ми в „Барнис“ е перфектна, животът ми в Уест Вилидж също е перфектен. Обичам да крача по малките улички, скътани далеч от натовареното движение на града, да си купувам малки кексчета от хлебарницата „Миньола“ всяка събота сутрин и на връщане да минавам през пазара. Като цяло обичам всичко, което имам тук, в Ню Йорк. Освен може би майката на Люк.
И все пак нищо не може да се сравни с родния дом.
Когато стигам до втория етаж, откъм нашата врата до ушите ми достига музика и сърцето ми потрепва в очакване. Сигурно е Дани, когото оставих да работи у нас. Сигурно вече е свьршил. Моята рокля е готова!