— Нищо особено. Просто ми хрумна. Нали знаеш, тъй като и без това двамата вече сме тук…
— Но вие живеете там само от една година, Беки! — Мама очевидно звучи напълно шокирана. — Домът ви е тук, в Англия!
— Да де, права си… ама… просто си мислех… — запелтечвам неубедително.
Не знам защо, обаче се надявах мама да каже нещо от рода на: „Каква фантастична идея“ и по този начин да улесни нещата за мен.
— Но как ще организираме сватбата чак в Америка?!
— Нямам представа! — преглъщам виновно. — Може да я направим в… в голям… в голям хотел.
— В хотел ли?! — Мама звучи така, сякаш аз съм откачила.
— Елинор също би могла да помогне — опитвам се да намекна. — Сигурна съм, че и тя ще допринесе с нещо… нали се сещаш… ако е по-скъпо…
От другата страна на линията се чува дълбоко поемане на дъх. Примигвам. По дяволите! Май изобщо не трябваше да споменавам името на Елинор!
— Е, но ние нямаме нужда от нейния принос. Не, благодаря! Можем спокойно да се оправим и без нея! Такава ли е идеята на Елинор, а? В хотел, така ли? Да не би да си въобразява, че ние тук не можем да организираме една свястна сватба?!
— Нищо подобно! — побързам да замажа положението аз. — Това е просто… нищо! Нищичко! Аз само…
— Татко ти ми подсказва, че щом толкова си пада по хотели, може да отседне в такъв, а не у дома!
О, Боже! Само влошавам нещата още повече!
— Виж какво… изобщо забрави за това! Идеята е наистина глупава! — Разтърквам челото си и добавям: — Е, как вървят нещата при вас?
Продължаваме да си бъбрим още няколко минути и аз научавам всичко за приятния човек от компанията с палатките и как офертата му била много разумна, и как синът му бил съученик с братовчеда Алекс — какъв малък свят, наистина! Към края на разговора ни мама вече звучи напълно успокоена и всякакви приказки за гадните американски хотели вече са забравени.
Казвам й „довиждане“, изключвам телефона и издишам дълбоко. Ясно. Всичко е решено. Вече мога спокойно да се обадя на Елинор и да й кажа. Няма никакъв смисъл да отлагам този разговор.
Отново си изваждам мобилния телефон, набирам две цифри и ръката ми увисва във въздуха.
От друга страна, има ли смисъл да избързвам с решението?
Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…
Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!
Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.
— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.
— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.
— Ясно.
Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.
— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?
— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.
— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.
— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?
— Но тя е едва в началото, не е ли така?
— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!
— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.
— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.
— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!
— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!
— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!
Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.
— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.
— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?
— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…