Дани Ковиц живее над нас, в апартамента на брат си и откакто съм в Ню Йорк, той стана моят най-добър приятел, фантастичен дизайнер е, наистина много талантлив — макар че засега не е преуспял особено.
Е, ако трябва да бъдем честни, изобщо не е успял. Пет години след завършване на дизайнерския колеж той продължава да чака своя голям пробив. Но, както и самият Дани често обича да казва, да пробиеш като дизайнер е дори по-трудно от това да пробиеш като актьор. Ако не познаваш подходящите хора или ако баща ти не е някой от бившите бийтълси, то тогава по-добре забрави. Толкова ми е мъчно за него, защото той действително заслужава да направи кариера! Така че веднага, щом Сузи официално ме покани да стана нейна шаферка, аз го помолих да ми ушие роклята. Защото важното в случая е, че на сватбата на Сузи ще има всякакви важни, богати особи. И аз се надявам, че всички ще се скупчат да ме питат кой ми е шил роклята, а когато мълвата се понесе, Дани ще се прочуе!
Направо нямам търпение да зърна каква изненада ми е приготвил! Всички скици, които ми показа, бяха буквално зашеметяващи — а освен това ръчно ушита рокля би изисквала далеч по-голямо майсторство и изпипване на подробностите от онези, които просто сваляш от закачалката и обличаш. Например горната част ще представлява ръчно бродиран корсет, към който Дани предложи да прикачи рождените камъни на всички главни гости на сватбата. Толкова е оригинален!
Единственото ми дребно притеснение (нищо особено, само леко нрисвиване под лъжичката) е, че сватбата е след два дена, а аз още не съм направила дори първа проба. Даже не съм зървала роклята. Тази сутрин звъннах на вратата му, за да му напомня, че полетът ми за Англия е днес, а след като той най-накрая успя да се довлече до прага, ми обеща, че до обяд ще я е завършил. Заяви, че винаги оставя идеите си да ферментират в главата му до последния момент — тогава внезапно получавал прилив на адреналин и вдъхновение и работел невероятно бързо. Просто по този начин работел — или поне така ме увери — и никога досега не бил закъснявал с крайните срокове.
Отварям вратата и весело извиквам: „Здрасти!“ Никакъв отговор. Отварям вратата към многофункционалната ни всекидневна. От радиото се носи гласът на Мадона, телевизорът е включен на МТУ, а кучето робот на Дани се опитва да се качи на дивана.
Самият Дани се е проснал върху шивашката си машина сред облак от златиста коприна и здраво похърква.
— Дани! — изписквам ужасена. — Хей, човече, събуди се!
Дани се стряска, сяда и потрива слабоватото си лице. Къдравата му коса стърчи на всички страни, а бледосините му очи са още по-кръвясали дори от сутринта, когато се дотътри, за да ми отвори вратата. Мършавата му фигура е облечена в стара сива тениска, а от прокъсаните му дънки стърчат костеливите му колене, в комплект с раната, която получил, докато карал ролери през уикенда. Прилича на десетгодишен хлапак с набола брада.
— Беки — изломотва едва той. — Здрасти! Какво правиш тук?
— Това е моят апартамент. Да не би да си забравил? Реши, че ще работиш тук, защото токът ти спрял.
— Да бе, вярно — смотолевя той и се оглежда замаяно. — Така беше.
— Добре ли си? — втренчвам се притеснена в него аз. — Имам кафе, ако искаш.
Подавам му пълна догоре чаша и той отпива жадно две големи глътки. После погледът му се приземява върху купчината поща в ръцете ми и за първи път, откакто го видях сутринта, изглежда, като че ли се събуди.
— Ей, това там британският „Вог“ ли е?
— Кое?… А, да — отвръщам неопределено и небрежно оставям списанието максимално далече от ръцете му. — Е, как върви моята рокля?
— Страхотно, да знаеш! Всичко е напълно под контрол.
— Вече мога ли да я пробвам?
Тишина. Дани заковава поглед върху купчината златиста коприна пред него, сякаш я вижда за първи път през живота си.
— Не, все още не можеш — изрича накрая.
— Но ще бъде ли готова навреме?
— Разбира се! Непременно! — Дани отпуска крак върху педала на машината и тя започва да бръмчи. — Знаеш ли какво? — опитва се да надвика бръмченето той. — Няма да ти се разсърдя, ако ми донесеш чаша вода.
— Идва веднага!
Влизам стремително в кухнята, завъртам кранчето на чешмата и чакам водата да се изстуди добре. Водопроводната инсталация в тази сграда има твърде ексцентрично поведение, затова непрекъснато тормозим собственичката госпожа Уотс да я поправи. Но тя живее на хиляди километри оттук — във Флорида, и очевидно изобщо не я интересува какво става в собствеността й. Като изключим този малък проблем, всичко тук е прекрасно. Апартаментът ни е направо огромен по нюйоркските стандарти, с дървени подови настилки и камина, както и големи прозорци от пода до тавана.