Отнасям роклята в пробната, измъквам се от богато надиплената рокля и се намъквам в новата.
Тя прегръща талията ми, гали нежно бедрата ми и пада до земята, превръщайки се в подобен на планински поток шлейф. Деколтето определено подчертава хубавите черти на лицето ми, а цветът стои просто перфектно на фона на кожата ми. Чувствам се добре с нея. И тя самата изглежда добре на мен.
— Хей! — възкликва Сузи, когато се появявам при тях и се изправя. — Ама тази е много красива!
— Ходи ми, нали?! — отбелязвам и пристъпвам гордо на подиума.
Взирам се в отражението си и усещам как душата ми се затопля. Роклята действително има класическа, опростена линия, обаче аз изглеждам в нея фантастично! Прави ме много слаба. Придава на кожата ми някакъв особен блясък и… Господи може би това е моята рокля!
В магазина настъпва пълна тишина.
— Усещаш ли нещо ето тук? — обажда се накрая Синтия, като се хваща за корема.
— Аз… не знам… Да, мисля, че усещам! — изкисквам се възбудено. — Да, мисля, че точно това става в момента!
— Знаех си! Виждаш ли?! Когато откриеш подходящата за теб рокля, тя просто те удря в стомаха! Човек не може да планира нищо, не може да си го запише на лист. Просто, когато я види, си я познава!
— Открих булчинската си рокля! — поглеждам възторжено Сузи. — Най-накрая я открих!
— Най-накрая! — В гласа на Синтия се чувства определено облекчение. — Хайде тогава да отпразнуваме случая с чаша шампанско!
Когато тя се оттегля, аз продължавам да се съзерцавам и да се възхищавам на отражението си. Човек наистина никога не може да знае предварително — това просто се усеща. Кой би допуснал, че ще се спра на ръкави тип тромпет?!
Някаква асистентка минава покрай мен, понесла друга рокля, и аз зървам избродирана копринена горна част, от която висят панделки.
— Хей, тази е много хубава! Какво представлява?
— Няма никакво значение какво представлява! — отсича Синтия, която влиза точно в този момент и ми подава чаша шампанско. — Вие вече открихте вашата рокля! — Вдига своята, обаче аз продължавам да поглеждам към роклята с панделките.
— Защо да не взема да пробвам и тази? Набързо, а?
— Знаеш ли какво си мисля? — отбелязва Сузи, като вдига глава от списание „Булки“. — Може би трябва да си избереш булчинска рокля, която всъщност да не е булчинска рокля. Имам предвид, като цвят.
— Аууу! — вторачвам се в Сузи и въображението ми автоматично се развихря. — Имаш предвид червена или нещо подобно?
— Или пък костюм с панталон! — предлага приятелката ми и ми показва снимка в списанието. — Ето, не ти ли харесват тези?
— Но нали току-що открихте роклята си?! — намесва се Синтия с леко пискливи нотки в гласа. — Няма нужда да търсите повече! Това е вашата единствена рокля!
— Мммм… — смръщвам се аз. — Честно да ви кажа… май вече не съм особено сигурна.
Синтия опулва очи срещу мен и в продължение на няколко секунди имам чувството, че ще ме залее с шампанското си.
— Мислех, че това е роклята на мечтите ви!
— Да, но това е роклята на някои от моите мечти — обяснявам кротко аз. — Честно да ви призная, аз имам много мечти. Бихте ли я отбелязали и нея като възможност?
— Ясно — кимва накрая тя. — Още една възможност. Добре, ще си я отбележа.
Когато тя се оттегля, Сузи се обляга на диванчето и ме поглежда със светнал поглед.
— О, Беки, ще бъде толкова романтично! Двамата с Тарки ходихме да видим църквата, в която ще ви венчаят. Толкова е красива!
— Да, хубава е — побързвам да се съглася аз, като потискам поредния прилив вина.
Макар че защо да се чувствам виновна?! Та още нищо не е решено окончателно! Още не съм заявила категорично, че се спирам на хотел „Плаза“! Нищо не ни пречи да се оженим и в Оксшот в края на краищата!
Може би.
— Майка ти смята да постави над портите арка от рози, букети от рози в църквата, а всеки от гостите да получи в бутониерата си също по една роза! Мислеше да са жълти, но каза, че всичко зависи от другите цветове…
— Разбирам. Но аз самата все още не съм сигурна дали… — не довьршвам, защото точно в този момент вратата на магазина се отваря зад гърба ми.
И вътре се появява Робин, облечена в бежов костюм, стиснала здраво чантата си на „Коуч“. Тя улавя погледа ми в огледалото и ми помахва.
Но какво прави и Робин тук, за Бога?!
— А на масите може би някакви малки букетчета…
Робин тръгва към нас. Не съм особено убедена, че това ми харесва.
— Хей, Сузи! — извръщам се рязко аз към приятелката си. — Защо не отидеш да разглеждаш онези… хммм… възглавнички за халките?
— Какво?! — Сузи ме гледа така, като че ли полудявам. — Нали не възнамеряваш да си купуваш възглавнички за халките?! Моля те, не ми казвай, че вече си се превърнала в американка!