(Мама и татко, разбира се, изобщо не бяха впечатлени, когато ни идваха на гости. Първо, изобщо не проумяха защо не живеем в къща. Не можаха да разберат и защо кухнята ни е толкова малка. После пък започнаха да ни опяват, че е срамота, че си нямаме градинка и че не съм ли чувала, че съседът Том се е преместил в къща с градина от двеста и петдесет квадрата? Ама как може така! Само че те изобщо не знаеха, че ако в Ню Йорк се намери двеста и петдесет квадрата свободна площ, някой автоматично ще издигне на нея огромен небостъргач с офиси.)
— Добре, ето. Е, как е… — Влизам във всекидневната и думите ми увисват. Шевната машина е спряла, а Дани се е захласнал по моя „Вог“.
— Дани! — надавам вой аз. — Ами моята рокля?!
— Видя ли това! — писука Дани и забива пръст в една страница. — „Колекцията на Хамиш Фаргъл се превърна в ярка демонстрация на обичайния за него замах и въображение“ — чете на глас той. — Ама чакай малко! Та талантът на този човек е равен на кръгла нула! Кръгла нула, чуваш ли ме?! Знаеш ли, че бяхме състуденти с него? Веднъж буквално ми измъкна изпод носа една страхотна идея… — Вдига поглед към мен и присвива подозрително очи. — В „Барнис“ имате ли негови неща?
— Ами… нямам представа — решавам да излъжа аз.
Дани страда от фикс-идеята неговите дрехи да се продават в „Барнис“. Това е единственото нещо, което иска от живота. И само защото аз работя там като личен продавач-консултант, той очевидно си е въобразил, че ще мога да му уреждам срещи с мениджъра по продажбите.
В интерес на истината аз действително му уредих среща с мениджъра по продажбите. Първия път Дани пристигна на срещата със седмица закъснение, през което време тя бе заминала за Милано. Втория път той й демонстрира едно сако, но докато шефката го пробваше, всичките му копчета изпопадаха като конфети.
Господи! Къде ми е бил акълът, когато му предложих да ми ушие шаферската рокля?!
— Дани, кажи ми честно. Роклята ми ще бъде ли готова навреме?
Продължителна пауза.
— Толкова ли е важно да бъде готова точно за днес? — пита той накрая. — Искам да кажа, точно за днес ли?
— След шест часа трябва да се кача на самолета? — Гласът ми се извисява с една октава. — А към олтара след булката трябва да тръгна само след… — Не довършвам и поклащам глава. — Виж какво, в крайна сметка не се тревожи. Ще облека нещо друго.
— Нещо друго ли?! — граква невярващо Дани, хвърля списанието и се втренчва пребледнял в мен. — Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?
— Е, ами…
— Да не би да ме уволняваш? — И ме поглежда така, сякаш току-що съм му съобщила, че с десетгодишния ни брак е свършено. — Само защото малко позакъснявам с графика?!
— Не те уволнявам! Просто искам да кажа… така де, каква шаферка ще съм без рокля, а?!
— Но какво друго би могла да облечеш?
— Де да знам… — започвам да кърша ръце аз. — Вярно, че в гардероба ми имам нещо като дълбок резерв, но…
Сърце не ми дава да му призная, че всъщност имам три резервни варианта. А в „Барнис“ са ми запазили още две неща.
— От кого?
— Ами… от Дона Карън — преглъщам виновно.
— Дона Карън, а?! — Гласът му се срива от това велико предателство. — Значи предпочиташ Дона Карън пред мен, така ли?
— Не, разбира се! Но, виж сега, искам да кажа, че тя поне е налице, готова е, всичко й е зашито и…
— Облечи моята рокля!
— Дани…
— Облечи моята рокля, моля те! — Той пада на колене на пода и започва да пристъпва към мен, влачейки краката си. — Ще стане готова! Ще видиш! Ще работя денонощно…
— Но ние не разполагаме нито с ден, нито с нощ, Дани! Имаме само… колко — три часа!
— Тогава ще работя цели три часа! Ще я направя!
— Да не би да искаш да ми кажеш, че можеш да ушиеш ръчно бродиран корсет само за три часа?! — възкликвам невярващо аз.
Дани ме поглежда сконфузено.
— Е, в такъв случай може би ще ни се наложи да попроменим мъничко дизайна…
— Как да го променим?
Известно време той потропва с пръсти по масата, после вдига глава и отсича:
— Имаш ли обикновена бяла тениска?
— Тениска ли?! — едва успявам да скрия потреса си аз.
— Ще стане страхотно! Обещавам ти! — Откъм улицата до нас достига звук от спиране на микробус и той надниква през прозореца. — Ей, да не би да си купила още някоя антика?
Само час по-късно стоя пред огледалото и се взирам в отражението си. Облечена съм в рокля с богато надиплена пола от златиста коприна, върху която е кацнала моята бяла тениска, напълно трансформирана и неузнаваема. Дани й е изтръгнал рькавите, пришил й е пайети, събрал е подгъва и е създал нови линии там, където доскоро не е имало нищо — с една дума, превърнал я е в най-приказната горна част на рокля, която някога съм виждала.