Добри Жотев
Сватбата на Дочо
Дядо приведе Гюца близо до каменните стъпала пред къщи, застана на второто стъпало, пъхна крак в стремето, с другия обикрачи седлото и се намери на гърба й. Щеше да пътува по някаква работа до града. Майка и баба стояха на пруста за изпроводяк.
Преди да подръпне юздата, той се обърна към тях:
— Ергените са намислили нещо. Луди-млади че женят Дочо… Гледайте да се размине тая работа! Не е убава!
Двете жени се спогледаха. Дочо минаваше за малко глуповат младеж. Глави се за ратай, но не го биваше за кърски труд, та дядо му повери стоката. С него е свързано детството ми. През лятото му помагах да пасем овцете. И сега е пред очите ми — вакъл, висок, с втъкнат здравец зад ухото. Влюбен беше в Ника. Задиряше я на чешмата, по седенки и хора̀, а тя, хитрушата, се преструваше, че уж също му е хвърлила око.
Не беше трудно да се досетят, че тъкмо за нея щяха да го женят ергените. Това, разбира се, щеше да бъде издевателство. Мама го повика. Той излезе от обора, където хранеше говедата.
— Дочо, щели да те женят! Верно ли е?
Женихът се поизтупа от сламките и отвърна с грейнало лице:
— Верно е!
— За Ника ли?
— За Ника — потвърди той и се изчерви.
— Ергените те лъжат, сине — каза мама състрадателно.
Дочо махна самоуверено ръка.
— Мани ги ти ергените, Ника ми даде дума!
След този съкрушителен аргумент майка ми се натъжи още повече. Как да го убеди, че тъкмо на Ника не трябва да вярва. Каквото и да кажеше, то щеше да рикошира в гранитната му убеденост. Прибра се вкъщи. Дочо се върна в обора, но след малко изскочи и заби нанякъде. Не го свърташе на едно място…
Надвечер пристигна у нас Дарчо. Изпратили го ергените да предупреди за предстоящата сватба и да поиска съгласието на нашето семейство. Дори както му е обичаят, носеше павурче с ракия. Майка ми, вместо да пийне от павурчето, продума укорно:
— Дарчо, Дарчо, какви работи ги вършите? Не ви ли е грехота? Ако Дочо… вие не сте!
Парламентьорът се захили:
— Я па ти! За два часа ще си нещо като свекърва! Това е сичко.
Но тя не се предаваше:
— Нема да се подигравате с момчето! Срамота е!
— Защо да е срамота? — направи учудено лице Дарчо. — Голям джюмбуш че падне.
Мама продума като на себе си:
— Ама и тая Ника акъл има ли, цело село да я одумва.
Дарчо се разсмя:
— Ти за момата се не бой, ние тука че сватбуваме, а она че си седи дома.
— Нема ли да е Ника? — учуди се майка ми.
— Нема — заяви предоволен Дарчо. — Че облечеме у женски дрехи един ергенин!
Каза това и си тръгна нехайно, като подбра със себе си и мен. Бил съм около десетина години и ми беше интересно да участвам, макар и с гледане, в предстоящия спектакъл. Особено ме интересуваше кого от ергените ще обличат в женски дрехи. Спуснахме надолнището на нашата махала и спряхме пред къщата на Гоца. Още не застанали пред вратата, и той се появи.
— Гледай — обърна се към мен Дарчо, — не е ли баш Ника, а?
— Баш — отвърнах машинално.
После се вгледах и учуден открих, че Гоца беше на ръст колкото нея, а заобленото му лице и кестеняви очи напомняха Никините.
Тримата поехме към съседната махала. Досетих се — отиваме при момата. Там беше къщата й. Когато почукахме на вратата, вече притъмняваше. Отвори ни Ника и ние се намъкнахме като крадци.
— Никой ли друг нема? — пошепна Дарчо.
— Никой, като що се разбрахме — отвърна тя и се засмя приглушено.
— Давай дрехите!
Хитрушата донесе литак, риза, престилка, забрадка. „Значи в нейни дрехи ще се преоблече — помислих. — Така Дочо по̀ ще хване вяра.“ Гоца награби дрехите и се мушна в страничната стаичка. В стаичката беше тъмно, та Ника запали газениче. Останахме да чакаме в антренцето. Само че много се забави. Дарчо загуби търпение.
— Ама що се тутка тоя човек там!
— И ти да си, че се туткаш — изкиска се Ника. — Това не е като да навлечеш едни панталони и кошуля.
Дарчо влезе да помогне на туткавата булка. След още толкова време най-после се показаха на вратата. Дарчо носеше газеничето. Приликата беше завидна. Самата Ника се изненада и запревива от смях. Отвън се почука. Влязоха още неколцина ергени. Единият носеше пушка, друг навито бяло платно:
— Готови ли сте?
— Готови — отвърна Дарчо. — „Свекървата“ нещо се дърпа, ама…
— Нека се дърпа — вметна оня с пушката. — Щом гръмнете и удари тъпанът, щом къщата се напълни с народ — мърдане нема.
Оставаше да вземем Дочо, който ги чакал на уреченото място. За по-убедително трябвало да го доведат тук и изведат момата от нейния дом. Почувствах се неудобно. Как щях да гледам човека в очите. Пуснаха ме да си отида.