Йордан Йовков
Сватбата на Василена
— Е, Аго, харесваш ли ми годеника?
Василена почака, но разбра, че Аго не иска да и отговори, и се обърна пак тъй, както беше си стояла, като по-близко се притисна до Галунка, до сестра си. До тях беше и Васил с чича Митуша и с Петра овчаря. Всички гледаха подир двама конника, които препускаха отпред по поляната и се отдалечаваха от чифлика. Един от тях беше годеникът на Василена, а другият — негов другар. Скоро те превалиха отвъд баиря и се закриха.
Тогаз Василена се обърна пак. Усмихната, радостна, със светнали черни очи, тя потърси Аго и пак го попита:
Защо не кажеш бре? Хареса ли ми годеника? Наместо Аго, обади се Петър:
— Какво ще го харесва Аго, няма да го купува я!…
Аго се засмя. Гърлесто, като се мръщеше и проточваше устните си, той повтори думите на Петра:
— Какво ще го аресвам… няма да го купувам я!…
От чардака Василена му извика:
— Няма да те викам на сватбата си, хубаво да знаеш!
Аго се развесели още повече. Той повтори и по-трети думите на Петра и като говореше, тъй се напъваше, тъй беше смешно важен, че, както ставаше винаги, всички взеха да се смеят. Аго помисли, че се смеят не на него, а защото е казал нещо умно и на място, и затуй още по-силно захълца от смях.
Галунка го изгледа не толкоз весело, колкото със съжаление, подръпна мъжа си и двамата си влязоха в къщи. Чичо Митуш и Петър си тръгнаха и те към дама, а след тях, като все брътвеше нещо и се смееше с гърлестия си смях, тръгна и Аго.
Василена беше отраснала при сестра си Галунка и при Василя, затуй сега и те я женеха. Годежът и — годили я бяха за един момък от близките села — беше станал преди десетина деня и всички бяха забелязали, че когато годеникът дойдеше на гости, Аго ставаше сърдит, лош, начумерен. Никой не се залавяше да издирва издълбоко отде е таз промяла у Аго, а гледаха по-скоро да си правят смях с него.
От тия шеги, а може би и по друга някоя причина, у Аго, и без туй слабоумен, още повече се помрачаваше разсъдъкът му и той захващаше да върши какви не глупости. Или го хващаше инат и не искаше нищо да похване. Тогаз, наместо да му се карат, от което нямаше полза, пращаха да го вразуми Василена. Тя умееше да се разбира с него, Аго я слушаше. Нещо повече: когато работеше с Василена, Аго работеше за двама: подигаше като на шега най-големи тежести, страшната му сила не се спираше пред нищо, умора не знаеше. И все приказваше, запънато, високо, като че се кара, смееше се гръмовито.
Надвечер, след като изпратиха годеника, Аго повлече таргата към саплъка. Стъмняваше се. Аго беше все тъй недоволен, кисел и от яд не беше се обадил на чича Митуша, като мислеше, че той ще дойде сам. Но зад него се чуха бързи, леки стъпки — настигна го Василена.
— Хайде, Аго. Двама ще донесем плява — каза тя.
Василена не беше пременена, както отзарана, но все беше останало нещо ново по нея. На гърдите и лъщеше и нанизът от златни пендари. Но туй, което още се хвърляше в очи, беше радостта, вълнението и. Черните и очи горяха и каквато си беше тънка и стройна, пристъпваше някак буйно и леко и все изпреварваше Аго с по няколко крачки. Аго я гле-даше изпод очи и мълчеше.
Като стигнаха до саплъка, Аго заграби с две ръце, колкото плява можеше да вземе, хвърли я в таргата и взе да я тъпчи, като мушкаше ръцете си сърдито и колкото сила има. Василена стоеше малко настрана и говореше:
— Аго, знаеш ли, че до неделя ми е сватбата? Тъй каза годеника ми на батя Василя: „В неделя, кай, ще додем да вземем булката.“ Ах, Аго, малко ми остана да стоя тук. Знаеш ли, че ми е мъчно, ей!…
Аго по-силно затъпкваше плявата. Василена продължи:
— Как не се случи бе, Аго, да ме вземе някой по-отблизо. А сега… Толкоз далеч… Като завали и като се разкаля, не моя до. Няма да се виждаме вече, Аго… Какво има? Какво ти стана? — каза тя, като видя, че Аго отблизо гледа пръста си.
— Убодох се… се тръни, тръни… — разсърди се Аго.
— И няма ли да ти е мъчно за мене, Аго? Гледай го какъв мълчи… С кого ще носиш плява? Кой ще ти носи хляб? Къде бре? Къде отаваш?
Аго отиде настрана и седна.
— Няма да нося плява… Не ща — каза той. — Се аз, се аз… Не ща пък, на… Не ми дават нищо, едни цървули не ми купуват… И ме бият… Какво искат от мене… да ме бият…
Чу се силна въздишка, Аго заплака. Беше се стъмнило и Василена трябваше отблизо да го погледне: грозното лице на Аго се гьрчеше, сълзи течаха по страните му. Час по час той подсмърчаше и триеше с длан очите си.
— Их, Аго, и ти — укори го Василена. — Що правиш тъй?… Никой не те е бил.
— Хъм… не… Ами бай Васил? Там, при кладенеца, не ме ли би?…
— Че то беше още миналата година бре! — извика Василена, готова да се разсмее. Но друга мисъл светкавично мина в ума и и тя с по-нисък глас каза: — Не плачи, Аго, недей… Ти нали ме слушаш, недей… И да ти кажа ли, Аго, сватбата може и да не стане в неделя. Има време. Има много време още… Стани, стани да занесем плявата! — каза тя и отиде при таргата.