— Умно момче — изсумтя той. — Започвам да ставам доста голяма хапка за него. Гъркът остарява. Не може да мисли с размах. Трябва да си ходи обратно, откъдето е дошъл, да си пие зехтин и да си гледа Тихия океан.
— Мисля, че там е Егейско море — казах аз.
— Пет пари не давам, ако ще да е езерото Хюрон — каза той. — Работата е, че той не иска да остарява. И продължава да иска да ме пипне. Хич не усеща какво му се пише.
— И ти му го пишеш.
— Направо си страхотен.
— С други думи плащаш две стотачки, защото може последното ни изпълнение да е аранжирано с акомпанимент на пистолети.
През лицето му премина гняв, но в него имаше примесено и още нещо. Тогава не знаех какво е то, но сега мисля, че зная. Мисля, че беше тъга.
— Боже господи, имам най-добрата охрана, която може да се купи с пари. Ако някой келеш се опита да си покаже носа, няма да има шанс да вдиша два пъти.
— А какво е второто нещо?
Той каза тихо:
— Сестра ми се жени за италианец.
— Добър католик като теб — леко се захилих аз. Гневът проблесна отново, нажежен до бяло и за миг ми се стори, че съм прекалил.
— Добър ирландец! Добър беден ирландец, синко, и по-добре не го забравяй! — После добави толкова тихо, че едва го чух: — Въпреки, че повечето от косата ми е опадала, тя беше червена.
Започнах да казвам нещо, но той не ми даде възможност. Той ме изви и наведе лицето си така, че носовете ни почти се докоснаха. Никога не бях виждал толкова гняв и унижение и ярост и решителност на лицето на човек. В наше време такова изражение не може да се види на лицето на бял човек, колко болка и оскърбление могат да се понесат. Цялата любов и омраза. Но аз го видях онази вечер и разбрах, че ако се опитам да се правя на умник още един път, ще ми светят маслото.
— Тя е дебела — той почти прошепна тези думи и усетих в дъха му ментови бонбони. — Много хора ми се смеят зад гърба. Пред мен, обаче, не го правят, уверявам Ви, господин Свирачо на Корнет. Може би защото тя е могла да хване само един обикновен италианец. Но ти няма да ми се присмиваш, нито на нея, нито на италианеца. И никой друг няма да се присмива. Защото ще свирите силно. И никой няма да се присмивала сестричката ми.
— Ние никога не се смеем, докато свирим. Трудно се духа в инструментите.
Това поотпусна малко напрежението. Той се засмя — къс смях, приличен на кучешки лай.
— Явете се на мястото, готови до започнете да свирите в пет. „Синовете на Ерин“ на улица „Гровър“. Плащам ви и пътните в двете посоки.
Той не питаше. Усещах как ми натрапва решение, без да ми даде възможност да поговорим. Той вече се отдалечаваше и един от придружителите му отвори вратата на Пакарда-купе.
Отпътуваха. Аз останах още малко навън и изпуших една цигара. Вечерта беше мека и приятна и все повече ми се струваше, че Сколей само ми се е присънил. Тъкмо си мечтаех колко ще е хубаво да изнесем подиума отвън на паркинга, когато Биф ме потупа по рамото.
— Време е — каза той.
— Добре.
Върнахме се вътре. Червенокосата се бе залепила за един прошарен моряк, който изглеждаше два пъти по-възрастен от нея. Нямам представа какво правеше някой от щатския флот в Илинойс, но доколкото това ме засягаше, беше си нейна работа с кого ще е тя, щом толкова й беше вкусът. Аз не се чувствах съвсем добре. Уискито ме беше ударило в главата и тук, вътре, Сколей изглеждаше много по-реален, сред гъстите изпарения на това, което той и такива като него продаваха.
— Има молба да изпълним „Чамптаунски Джаз“ — каза Чарли.
— Остави я тази работа — казах аз троснато. — Не свирим тези негърски парчета преди полунощ.
Усетих как Били замръзна на мястото си на пианото и после лицето му пак се проясни. Бях готов да се ритна, но по дяволите, човек не може да си сложи намордник на устата. В онези дни „негър“ бе дума, която мразех, но продължавах да употребявам.
Отидох до него.
— Извинявай, Бил… тази вечер не съм на себе си.
— Разбирам — каза той, но очите му гледаха някъде над рамото ми и разбрах, че извинението ми не е прието. Това беше лошо, но знаете ли какво беше по-лошо — това, че той се бе разочаровал от мен.
През следващата почивка им съобщих за сватбата, като им казах съвсем честно за парите и това, че Сколей е гангстер (без да им споменавам другите с него). Казах му, че сестрата на Сколей е дебела и че той е чувствителен на тази тема. И всеки, който се опита да пуска шеги за „тежки гемии“ може да се окаже с трети отвор за дишане, някъде над другите два..
Докато говорех, не откъсвах поглед от Били-Бой Уилямс, но на котешкото му лице не можеше да се прочете нищо. По-лесно беше човек да се опита да разгадае какво мисли орех, съдейки по гънките на черупката му. Били-Бой бе най-добрият пианист, свирил някога с нас и ние всички много съжалявахме за всички гадни нещица, които трябвате да преживява по време на пътуванията. Най-лошо бе на юг, разбира се — „вакса“ и „чернилка“, такива работи му викаха — но и на север не беше кой знае колко по-добре. Но какво можех да направя аз? А? Хайде, кажете. В онези дни човек трябваше да живее с тези различия.