Явихме се в „Синовете на Ерин“ в петък в четири часа, един час по-рано. Карахме едно специално камионче „Форд“, което ние с Биф и Мани бяхме сглобили. Задницата бе покрита с брезент и имаше две легла, завинтени за пода. Дори имахме електрически котлон, свързан с акумулатора, а отвън бе изписано името на състава ни.
Денят бе съвсем подходящ — обикновен летен ден, с малки бели облачета, които хвърляха сенки над нивите. Но когато стигнахме града стана горещо и някак зловещо, блъсканицата, за която просто бяхме забравили, че съществува, докато бяхме в Морган, ни се стори ужасна. Още преди да стигнем до залата, дрехите ми бяха залепнали за гърба и трябваше да ида до съблекалнята. Нямаше да ми е излишна и глътка от уискито на Томи Инглъндър.
„Синовете на Ерин“ представляваше голяма дървена сграда, пристройка към църквата, в която щеше да се жени сестрата на Сколей. Ако някога сте ходили на църква сигурно имате представа за какво става дума — зала за забави всеки вторник, игра на „Бинго“ в сряда и купони за младежите в събота вечер.
Натрупахме се на пътеката като всеки си носеше инструмента в едната ръка, а в другата по някоя част от барабаните на Биф. Една слаба жена без бюст, за който човек би могъл да поговори, ръководеше движението вътре. Двама потни мъже окачаха разтегателна хартия. В единия край на залата имаше подиум за оркестъра, а над него се вееше знаме и висяха две огромни розови сватбени камбани от хартия. На знамето със станиолени букви бе изписано: ЗА МНОГО ГОДИНИ! МОРИЙН И РИКО.
Морийн и Рико. Сега вече чудесно разбирах защо Сколей беше толкова напушен. Да разлаеш кучетата.
Слабата дама се спусна към нас. Явно се готвеше да ни говори дълго, така че я прекъснах и направо й казах:
— Ние сме оркестърът.
— Оркестърът — тя замига недоверчиво към инструментите ни. — Така ли. Надявах се, че сте сервитьорите от фирмата, която осигурява обслужването.
Усмихнах се, сякаш сервитьорите винаги носят барабани и калъфи на тромбони.
— Можете… — започна тя, но точно в този момент към нас се приближи едно надуто леке на около деветнадесет. От ъгълчето на устата му висеше цигара, но доколкото можех да преценя, тя не допринасяше много за цялостния му облик — само дето караше окото му да сълзи.
— Я отворете тези лайнени калъфи — каза той.
Чарли и Биф ме погледнаха. Вдигнах рамене. Отворихме калъфите и те огледаха инструментите. Като видя, че няма нищо, което може да се зареди и да му се натисне спусъка, той се върна бавно в своя ъгъл и седна на един сгъваем стол.
— Можете веднага да си разполагате нещата — продължи слабата жена, сякаш никой никога не беше я прекъсвал. — В другата зала има пиано. Когато свършим с украсата, ще накарам моите хора да го избутат тук.
Биф вече тътреше барабаните си на малката сцена.
— Аз пък ви взех за сервитьорите — повтори тя разсеяно.
— Господин Сколей поръча сватбена торта, ще има ордьоври и телешко печено, и…
— Ще дойдат, госпожо — казах аз. — На тях им плащат при доставката.
— …свинско печено, и печен петел, и господин Сколей направо ще побеснее… — Тя видя един от хората си, че спира да запали цигара под един байрак от креп и изпищя. — ХЕНРИ!
Мъжът подскочи като опарен. Аз избягах към подиума.
До пет без четвърт вече се бяхме нагласили. Чарли, който свири на тромбона, уа-уакаше тихичко, а Биф си разхлабваше китките. Сервитьорите пристигнаха в четири и двадесет и госпожа Гибсън (така се казваше слабата дама) почти се хвърли на вратовете им.
Опънаха четири дълги маси и изпънаха върху тях бели покривки, а четири негърки с шапчици и престилки започнаха да подреждат приборите. Тортата бе избутана върху касичка на колела в центъра на залата, за да може всеки да ахне като я види. Беше на шест етажа, с мънички булка и младоженец най-отгоре.
Излязох навън, за да изпуша една цигара и още не бях стигнал до средата, когато ги чух да идват — свиреха клаксони и се вдигаше страхотна дандания. Останах си на мястото, докато не се видя водещата кола иззад ъгъла, на една пресечка от църквата, тогава си изгасих фаса и влязох.
— Идват — казах на госпожа Гибсън.