Всички седнаха на масата в шест и петнадесет и наетата прислуга на госпожа Гибсън започна да бута количките с лапачката. Нахвърлиха се като животни, което не бе чак толкова за чудене и продължиха да надигат високоволтовото питие през цялото време. Не можах да се въздържа да не наблюдавам как яде Морийн. Опитвах се да извърна очи, но погледът ми се връщаше все на нея, сякаш да се убедя, че наистина виждам това, което мислех, че виждам. Всички останали се тъпчеха страхотно, но пред нея приличаха на стари дами на сладкарница. Тя нямаше повече време за сладки усмивчици или за слушане на „Рози от Пикардия“; човек можеше да забие пред нея знак „ЖЕНА В ДЕЙСТВИЕ“. Тази жена нямаше нужда от нож и вилица, по-добра работа щяха да й свършат багер и транспортна лента. Тъжно беше да я гледа човек. А Рико (човек едва виждаше брадата му над масата, на която седеше булката и две кафяви очи, срамежливи като очите на елен) непрекъснато й подаваше разни неща, а от лицето му не изчезваше нервната глуповата усмивчица.
По време на церемонията за разрязване на тортата направихме двадесет минутна почивка и госпожа Гибсън ни нахрани в кухнята. Беше горещо като в пещ, защото печката беше включена, пък и никой от нас не беше особено гладен. Сватбата бе тръгнала добре, а сега нещо не вървеше добре. Това се четеше по лицата на оркестъра ми… пък и по лицето на госпожа Гибсън.
Докато се върнем на подиума, пиенето бе започнало съвсем на сериозно. Разни мъжаги с печен вид залитаха насам-натам с тъпи усмивки на муцуните или се бяха натрупали по ъглите и спореха по купоните за конни залагания. Някои двойки искаха чарлстон, така че изсвирихме „Блуса на леля Хагър“ (тези разбойници направо полудяха) и „С чарлстон ще се върна в Чарлстън“ и други такива. джазови парчета. Типовете подскачаха по дансинга, перчеха се с навитите си тесни панталони, щракаха с пръсти пред лицата си и крещяха „уоу-доу-дий-оу-доу“, една фраза, от която и до ден днешен ми се драйфа. Отвън се стъмваше. Щорите бяха паднали от някои прозорци и вътре нахлуха нощни пеперуди, които започнаха да се въртят на облаци около лампите. И както се пее в песента, оркестърът продължаваше да свири. Булката и младоженецът стояха отстрани — никой от тях не се опитваше да се измъкне рано — и изглеждаха съвсем зарязани. Изглежда дори Сколей ги беше забравил. Беше доста пийнал.
Беше почти осем, когато се промъкна дребното човече. Веднага го забелязах, защото беше трезвен и изглеждаше изплашен, изплашен като късогледа котка в кучкарник. Той се приближи до Сколей, който говореше с едно маце до оркестъра, и го потупа по рамото. Сколей се обърна към него и аз чух всяка дума, която размениха. Честна дума, по-добре нищо да не бях чувал.
— Кой си ти, по дяволите — каза грубо Сколей.
— Казвам се Деметриус — каза човекът. — Деметриус Каценос. Праща ме Гъркът.
Спря всяко движение по дансинга. Разкопчаха се копчетата на саката и ръцете се прокраднаха под реверите. Видях, че Мани е нервен. Дявол го взел, и аз не бях много спокоен. Продължихме да свирим, без съмнение.
— Така ли — каза Сколей тихо, почти замислено. Човекът избухна:
— Не исках да идвам, господин Сколей! Гъркът, той хвана жена ми. Каза, че ще я убие, ако не предам съобщението му!
— Какво съобщение? — изръмжа Сколей. Буреносните облаци пак се върнаха на челото му.
— Той вика… — Човекът спря с агонизиращо изражение. Гърлото му така се бе стегнало, сякаш думите бяха материални тела, задръстили гърлото му, които го задушаваха. — Той ми вика да Ви кажа, че сестра ви е едно дебело прасе. Той вика… той вика…
Очите му се извърнаха към спокойното изражение на Сколей. Аз хвърлих поглед към Морийн. Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе зашлевил през лицето.
— Той вика, че я засърбяло. Той вика, че ако една дебелана я засърби гърбът, тя си купува чесало. Той вика, че ако една жена я засърби на онова място, тя си купува мъж.
Морийн извика задавено и избяга с плач. Подът се разтресе. Рико затупурка ситно след нея, с объркано лице. Той кършеше ръце.
Сколей се бе изчервил толкова много, че бузите му бяха станали морави. Аз почти очаквах — дори не просто почти — мозъкът му да шурне през ушите. Видях пак онова изражение на луда агония, която бях забелязал в тъмното пред заведението на Инглъндър. Може да беше само евтин мошеник, но ми беше жал за него. И на вас щеше да ви стане жал.
Когато проговори, гласът му беше съвсем тих — почти нежен.
— Има ли още?
Дребничкият грък се стресна. От напрежение гласът му излизаше на пресекулки.
— Мола Ви ни мъ убийвайте, гусин Сколей! Жена ми — Гъркът хвана жена ми! Ни щъ да ги казвам тия неща! Той хвана жена ми, булката ми…