Така стана и когато ръката на Кип докосна рамото й — това не й хареса.
Кип. Соломон отвори очи и се взря в тавана на стаята. Стомахът му болезнено се сви. Той имаше син. Чертите на лицето му бяха почти същите като неговите.
— Ти ли си Соломон Улф? — бе го попитал един старец, когато той изнасяше Гарнет от салона.
Когато кимна в отговор, Соломон осъзна, че човекът е изпратен най-вероятно от Бланш и че тя щеше да му се обади.
Бланш Мека, бяла, закръглена. Бланш, която имаше нужда от страстта на млад мъж, за да бъде щастлива. Тя го бе молила да остане и да не тръгва да търси Фанси.
Младото лице на Кип имаше твърде сурово изражение и той вероятно беше много бърз. Ако Соломон имаше късмет, може би щеше да успее да попречи на момчето да тръгне по пътя, по който той бе тръгнал преди толкова години. Може би.
В десет сутринта Соломон намести все още спящата Гарнет пред себе си на седлото. Беше отказала да остане в хотелската стая и той искаше да я държи близо до себе си; точно сега не беше момент да показва лудориите си.
Соломон вече можеше да си позволи да наеме кон.
Старото ранчо изникна пред погледа му. Слънчевите лъчи осветяваха кирпичените тухли, небоядисаната дъсчена ограда, дупката в тенекиения покрив и разрушения навес за животните. Всичко беше обрасло с бурени, старият комин се беше килнал на една страна. През прозорците влизаха и излизаха птици.
Соломон изпита чувството, че се е прибрал у дома. В двора бяха поникнали храсти. Спомни си за старата индианка, която береше клончета от шипка за люлката на внучето си.
— Децата трябва да се предпазват от духовете. Ние вярваме, че растенията върху гроба предпазват мъртвия от вампирясване…
Оул ги караше да пият чай от шипка, за да се предпазят от треската…
Изплашиха един ястреб и той литна нагоре с крясък.
Моряшкото проклятие на Гарнет заглуши вятъра и тя се надигна. Наведе се напред и разгледа полусрутената къща.
— Не. Стаята на мама беше по-хубава. Къде са хората?
Соломон проследи една пътека, която все още личеше в бурените. Недалеч от ранчото на Оул имаше малка могила, където индианците бяха извършвали жертвоприношения на бизони. Времето не я беше променило — земята си беше все същата — дива и свободна.
— Това е нашата земя, Гарнет. Петстотин акра от пресъхнали речни корита — суха земя. Ние сме си у дома.
— У дома? Барбари Коуст не беше толкова лош, колкото е това тук. Продай го. Само защото някой проклет старец е дал тази забравена от бога пустош на теб и на мама, не означава, че трябва да останем тук. — Тя отново се сгуши в Соломон. — Първо стана преди развиделяване — хората по това време още не са си отворили очите. После поиска да ме изоставиш… после ме разнася из магазина и купи цяла камара от онзи проклет сапун. След това ме тръсна върху този… тази торба с кокали и, Соломон, къде са хората? — В гласа й прозвуча страх.
— Ще имаш на разположение само моите джобове, които да пребъркваш, Гарнет. И мисля, че в джоба на ризата ми в момента има една кесийка с бонбони.
Соломон се обърна. Чудеше се дали малкият поток не пресъхва през лятото. Беше се поинтересувал в кметството и разбра, че ранчото все още се води на негово име и на това на Фанси. Някой — а Соломон щеше да разбере кой — беше плащал данъците през всичките тези години, а „момчетата“ на Натсън са хвърляли по едно око и не са допускали индианците да мародерстват. Смъртният акт на Фанси беше удовлетворил чиновника и сега Соломон беше единственият собственик. Когато можеше да си позволи адвокат, щеше да определи Гарнет за своя наследница.
— Призраци — промълви Гарнет, докато оглеждаше запустялата къща. — Какво е това? — Тя посочи към една антилопа, която спокойно пасеше в полето.
— Вечеря — отвърна Соломон и извади пушката, която беше взел под наем.
Гарнет се обърна към него ужасена. Беше забравила за кесийката с бонбони.
— Искаш да я убиеш? Но тя е толкова красива. — Сложи ръка на бузата му и премига. — Не я убивай, Соломон. Може би има бебе и то ще остане сираче като мен.
Соломон задържа антилопата на мушка още известно време, после с бързо движение прибра пушката. Смушка коня и го насочи надолу по хълма към старото ранчо. Гарнет беше градско чедо, но скоро щеше да научи всичко за оцеляването на западната граница.
Прегърна я, за да й даде чувството за сигурност, от което се нуждаеше. Тя стисна китките му, покрити с белези — белези, които никой друг не беше докосвал. Детето имаше нужда от нещо, от някого, който да му даде сигурност и чувство за безопасност. Соломон познаваше това чувство — след погребението на родителите им той непрекъснато изпитваше нужда да държи малката ръка на Фанси в своята.