— Тя отиде в рая, Гарнет.
Гарнет се хвърли върху леглото и разтърси мъртвата жена.
— Мамо? Мамо, събуди се!
Безжизнените ръце на Фанси се плъзнаха отстрани на тялото й.
— Мамо! — продължи да вика Гарнет, вече наистина разтревожена.
Соломон си спомни как някога ръцете на Фанси държаха пиленцата, а лицето й бе озарено от щастие. Сърцето му болезнено се сви. Искаше му се да беше донесъл диви цветя от Монтана. Сложи ръка на слабичкото рамо на Гарнет.
— Да вървим, Гарнет. Ще те заведа при някого, докато уредя погребението. Кого познаваш?
Тя се отдръпна от ръката му.
— Мистър, знам, че има мъже, които искат малки момичета. Никъде няма да ходя с теб. Мамо?
Соломон си пое въздух. Беше виждал жени и деца да плачат, мъже да ридаят за хора, които са обичали, но никога никого не беше утешавал. Не знаеше как. Един застаряващ стрелец знаеше само едно — как да оцелява. Какво разбираше от отглеждане на деца?
Но беше обещал на сестра си на смъртния й одър. Щеше да се грижи за Гарнет, независимо дали това й харесваше, или не.
По стълбите се чуха стъпки и проклятия. Вратата се отвори с трясък.
— Това е то. Това е малкото копеле на курвата, което ни открадна парите!
Един дебел мъж влезе вътре, последван от още двама.
Соломон бавно се обърна леко разкрачен. Мъжете зад дебелия бяха професионалисти, в очите им не личеше никакво чувство. Соломон познаваше този поглед — той самият гледаше по същия начин в момента. Сложи ръка на дръжката на колта си и бавно си пое въздух. Мъжете бяха по-млади от него и вероятно по-бързи, но може би нямаха неговия опит. Една стрелба невинаги завършваше в полза на най-бързия стрелец.
Дебелият и стрелците се спряха до вратата. Соломон стоеше пред сестра си и пред ридаещото й дете.
— Сестра ми умря. Момичето е моя племенница. Ще трябва да минете през мен, за да се доберете до нея.
Гарнет продължи да плаче сърцераздирателно, а Соломон съсредоточи вниманието си върху очите на мъжете срещу себе си. Чакаше те да направят първата крачка.
— Можете да вземете това, което е на масата.
Соломон се опитваше да не се разсейва от плача на племенницата си. Той трябваше да я защити.
— Момичето е джебчийка, малка крадла — обади се дебелият. — Току-що е пребарала джобовете на клиентите ми и някои от тях сега не могат да ми платят.
— Тя идва с мен — каза тихо Соломон.
— Погледни пистолета му и начина, по който го държи. Той е стрелец — обади се един от другите двама мъже. — Шефе?
— Прилича на Кип Натсън — каза другият. — Висок… има същата стойка и поглед. Но Кип Натсън е може би на осемнайсет или двайсет.
Соломон не трепна, но името Натсън го върна двайсет години назад, в пасищата на Монтана.
— Познаваш ли Кип Натсън? — продължи мъжът. — Вие двамата много си приличате. Аз съм го виждал. Бяха му платили за една демонстрация по стрелба. Разбира се, той се облича по-добре от теб.
Соломон не отговори. Едно отвличане на вниманието можеше да му струва скъпо, а сега той беше единственият останал близък на племенницата си и трябваше да я защити.
— Вземайте ги и си тръгвайте — повтори той. — Момичето идва с мен.
Дебелият погледна към плачещото дете и отиде до масата. Събра монетите, портмонетата и часовниците и ги сложи в една торба.
— Вземи я, щом искаш. До утре вечер да опразниш този бордей. Имам ново момиче, което идва на работа. Ако видя тази малка крадла на Барбари Коуст, ще й строша тънкия врат.
Соломон кимна и изчака мъжете да си тръгнат. Зачуди се как един застаряващ стрелец ще се грижи за едно шестгодишно момиче. Беше се грижил временно за отвлечени деца, след като ги вземаше от похитителите им, за да ги върне на родителите. Беше се грижил за изнасилени жени. Но това винаги беше за съвсем малко, макар че оставяше дълбоки следи в съзнанието му.
Навърши трийсет и шест само преди два дни. Празничната вечеря по случай рождения му ден се състоеше от консервиран фасул. Съжаляваше, че никога не бе засял и едно дърво или цвете, че никога не е написал писмо на любима жена… Един мъж все пак трябва да има на кого да пише. После чу, че Фанси е жива и е на Барбари Коуст, и надеждата му отново се възвърна.
Сега Фанси си бе отишла завинаги, но оставаше Гарнет. В чертите на момичето откриваше тези на сестра си. Тъгуваше за Фанси и безмълвно се проклинаше, че не я е намерил навреме. После пред очите му премина едно видение — младата Фанси се усмихва над букет от диви цветя. Той преглътна и си обеща, че ще направи най-доброто за детето й.