— Искам те, скъпи. — Тя се надигна, за да го целуне. — Моля те, помогни ми да прогоня болката.
— Не — каза тихо той.
Времето за любов с Бланш беше отминало. Изведнъж се замисли дали тя не го бе накарала да няма доверие в никоя жена. Никога не бе вярвал на жена след Бланш и отказа й да тръгне с него. Това беше станало преди много години и той вече нямаше нужда от женска топлина.
— Ти си изморен. Изморен от пътуване, от работа. Ела вкъщи… Ще накарам готвача да ни сервира закуската в леглото. Можем да останем там с дни.
— Какво искаше да кажеш с това „Пазих тази земя за теб“?
— Ами хората ми се грижеха индианците да не мародерстват тук, а също така плащах данъците, скъпи. Знам колко много си привързан към земята на стария Джонсън. Не че би искал да живееш в тази пустош, след като можеш да останеш в моя дом… след като можеш да управляваш прекрасното ми ранчо. Помисли за приемите, които можем да даваме, за положението, което ще придобиеш, ако се ожениш за мен. Аз съм много влиятелна личност във Форт Бентън, скъпи мой. Ти ще имаш власт…
— Ще ти се отплатя, Бланш — каза бавно Соломон.
Голите й гърди се триеха в неговите. Когато беше момче, тялото на Бланш го възпламеняваше, но сега виждаше в нея само една глупава, задъхана жена.
— Отплати ми се сега, скъпи — прошепна дрезгаво тя, сложи ръката му на гърдата си и бавно започна да я движи. Притисна се към него, ръцете й посегнаха към панталоните му.
— Кажи ми какво знаеш за Фанси, Бланш. Защо замина тя?
Бланш спря и го погледна. Той дръпна ръката си, я тя облиза устни. Дишаше тежко.
— Трябва ли да ровим из миналото, скъпи?
— Да, трябва.
Беше жесток, но искаше да нарани Бланш, да я накара да си плати за изгубените години без Кип.
Соломон чу някакъв шум в храстите и видя Гарнет, която вървеше към тях. Тя се спря пред него и сложи ръце на хълбоците си.
— Обеща ми, че няма да ме оставяш. Изплаших се. — Тя погледна към Бланш, която бързо закопчаваше копчетата на роклята си. — Лейди, аз самата много бих се гордяла с такива пъпеши.
Соломон сложи ръка на главата на Гарнет и леко я разтърси. Тя се нацупи.
— Добре, аз съм дете. Изплаших се, че съм останала сама, а ти стоиш тук с тази жена, която няма достатъчно разум, за да остави тези неща за леглото си… защото твоето е заето. От мен. Разбираш ли? — Тя не сваляше поглед от пазвата на Бланш. — Натъпка ли ги обратно? — попита тя с любопитство.
Соломон отново я разтърси и тя се притисна в него, отвръщайки на странната му милувка. Това малко момиче беше единствената топлинка в живота му. Не искаше тя да се замесва в жестокото му минало.
— Това е една стара приятелка. Гарнет, поздрави Бланш.
— Трябва ли да си тръгна и да ви оставя сами? — промърмори Гарнет.
— Здравей, Гарнет. — Бланш погледна към Соломон и се усмихна топло. — Твое ли е?
— Вече да. Гарнет е дъщеря на Фанси.
Сините очи на Бланш се стрелнаха към момичето и забелязаха чертите на брата и сестрата. Намръщи се за момент и Соломон се зачуди какво ли си мисли. Какво знаеше тя за Фанси? За Дънкан? Беше ли играла някаква роля в падението на Фанси?
По гърба му пробяга студена тръпка. Бланш беше суетна жена и ненавиждаше другите красиви жени, а Фанси беше толкова крехка…
Бланш изведнъж се усмихна.
— Тя също е добре дошла. Винаги съм искала да имам дъщеря.
— Не мисля, че ще ти харесам.
Бланш, очевидно потресена, направи няколко крачки назад. Насили се да се усмихне.
— Е, поне вече нямам въшки — заяви гордо момичето.
Бланш се хвана за сърцето. Погледна към Соломон, после отново към Гарнет.
— Да… е… това е добре. Соломон, ще те чакам… помогни ми да се кача на коня, ако обичаш.
Когато Бланш се отдалечи, хвърляйки му един последен подканващ поглед, Гарнет хвана ръката на Соломон.
— Тя е безпомощна и не струва и пет пари. Не би издържала и един ден на Барбари Коуст.
Соломон гледаше как Бланш се отдалечава. Не му харесваше този гняв, който се надигаше в него, желанието за отмъщение. За момент му се прииска да я нарани жестоко — както бе наранена Фанси. Но той никога не се беше отнасял така с жена и никога нямаше да го направи.
Вдигна Гарнет на гърба на кобилата и тя поклати глава.
— Предполагам, че много ти се искаше да я чукаш, въпреки че самата мисъл за това е отвратителна. Двама стари хора… — Тя потрепери. — Наистина е отвратително.
— Отиде да видиш това копеле, нали? — попита Дънкан, когато Бланш слезе от коня.
Тя му хвърли юздите, с което му напомни, че е само неин работник, после бавно мина покрай него, към голямата елегантна къща, която искаше да сподели със Соломон.
Дънкан я сграбчи за рамото и я завъртя обратно. Тя вдигна ръка и го зашлеви. Беше се върнала от света на мечтите, за да попадне в действителността, грозна като осакатените ръка и крак на Дънкан.