В такива моменти й се искаше да го убие.
Това чувство я изненадваше, тя го мразеше.
Кайро сграбчи обичайната си щека и осъзна, че пръстите й се потят. Бавно ги подсуши и ги поръси с талк. Щеше да отиде в Ню Йорк, да танцува на баловете на висшето общество и да се вози с прекрасна карета в парка. Щеше да живее живота, за който бе работила, за който мечтаеше. Соломон Улф не можеше да й отнеме Ню Йорк…
Той отново я победи. Тя бе залагала, без да мисли, решена да си върне загубите. От пристигането си насам, Соломон Улф бе спечелил почти двайсет хиляди долара от нея, а това бяха почти всичките й спестявания, нейната надежда за хубав живот в Ню Йорк. Беше отказала да залага бижутата си или пък части от обзавеждането на салона си — все неща, които бе купила с много нощи труд.
На него му харесваше да я дразни, като бавно прибира спечеленото в джобовете си. В началото бе искал само парите й, но сега вече търсеше слабите й места.
— Най-малкото, което можеш да направиш с парите ми, е да си купиш нови дрехи. Ботушите ти са в ужасно състояние — промълви тя, докато минаваше покрай него, усмихвайки се на Кип, който тъкмо влизаше в салона.
— Скъпа.
Кип взе ръката й и я целуна. Погледна към Соломон над главата й и по-възрастният мъж бавно кимна.
— Мистър Улф, може би ще искаш да сменим играта. Играл ли си някога карамбол? — попита тя, като видя как Соломон наблюдава Кип, а Кип сложи ръка на пистолета си.
— Билярдът ме устройва — отвърна спокойно Соломон.
Погледът му беше впит в гневните очи на Кип. По лицето на младежа изби червенина и пръстите му стиснаха по-силно оръжието. Кайро познаваше този поглед на Кип. Каквото и да беше правил днес, го беше изпълнило с въодушевление, сила, нужда да се докаже.
Надяваше се, че не е бил с онази банда, която крадеше коне и ги продаваше на армията. Или пък с тези, които днес бяха обрали дилижанса. Говореше се, че кочияшът е бил ранен в ръката от мъж, който си служи много бързо с револвера.
Кайро сложи ръка на рамото на Кип и му се усмихна. Ако можеше да предотврати това, което непрекъснато го тласкаше към опасността…
— Искаш ли по-късно да вечеряме заедно?
Кип погледна към нея и чертите на лицето му видимо се отпуснаха. Той кимна и леко отстъпи назад.
— Той е само момче. Не смей да му причиняваш зло, мистър Улф.
— Той те желае. — Гневният му тъмен поглед удари лицето й като плесница. — Това, че го разиграваш, кара ли те да се чувстваш по-млада?
Известно време Кайро не можеше да се съвземе. Остана като вцепенена, взирайки се в Соломон.
— Какво каза? — попита бавно тя, едва овладяла гнева си.
Соломон удари топката.
— Можеш да го обидиш. Той се опитва да те впечатли.
— Не се грижи за чувствата на другите, мистър Улф.
Соломон довърши играта. Отново спечели и прибра торбичката със златен прах от лавицата за залагания. Взе и своя залог — едно малко златно кюлче, което бе спечелил предишната вечер.
— Ще се върна.
Разбира се, че щеше да се върне. Той убиваше мечтите й. Кайро реагира бързо:
— Наистина бих искала да опитаме една друга игра. Ела утре по-рано, преди салонът да се е напълнил, за да ти покажа правилата. — Имаше намерение също така да го попита какво е необходимо, за да се оттегли. — И също така искам да разбера как и кога си се научил да играеш толкова добре… въпреки че, както изглежда, не знаеш много игри.
— В бирариите — провлачи той в отговор. — В евтините бирарии, където мъжете играят, а жените сервират напитките.
Отново я обзе неудържим гняв. Присви очи, за да прикрие раздразнението си. Но подигравателното му изражение подсказваше, че не може да скрие нищо от него. Соломон кимна.
— Утре.
На този човек му липсваше всякаква изисканост. Тя чу пращене и погледна към ръцете си. Беше счупила едно от най-красивите си ветрила.
Соломон поправяше стария плевник, в който щеше да държи сеното за новото си стадо.
Гарнет, която рядко се отдалечаваше от него, дремеше на едно одеяло върху сламата, гушнала котето си. Отказваше да остава в пансиона, докато Соломон играеше в салона на мис Браун, и затова спеше почти по цял ден.
Соломон изтри с ръкав челото си. Откакто Гарнет го бе сварила да говори с Бланш, непрекъснато му задаваше въпроси.
Самият Соломон имаше няколко въпроса, чиито отговори искаше непременно да узнае. Какво знае Бланш за предателството на Дънкан? Тя ли го беше замислила?
Каквото и да се беше случило в миналото, Кип беше негов син. Соломон усещаше това всеки път, когато поглеждаше към младежа. От това, което видя снощи, му стана ясно, че Кип определено върви по стъпките на баща си. Кайро и той не бяха любовници. Това личеше отдалеко.