— Той се грижи за ранчото на Улф, тъй като и двамата ги няма. Лошо ти се пише, ако изчакаш Соломон да се върне. Сигурно вече са разбрали, че ти си отвлякъл хлапето. Сега е времето да действаш, Еди — Дънкан потупа момчето по гърба, мислейки си колко безхарактерен е синът му.
— Не ме наричай с това бебешко име. Вече съм голям — като Кип и теб. А освен това, едно момче не би могло да се справи с хлапето на Улф. Тя знае как да нарани човек така, че да не може нито да върви, нито да язди. А това не е нормално за едно малко момиче. Извадих късмет, че намерих начин да се отърва от нея. Струваше ми доста, защото тя веднага отвори голямата си уста и започна да проклина и да хапе — Едуард потърка ръката си, белязана от няколко червени полукръга.
Дънкан му се ухили — оставяйки момичето живо, Едуард още веднъж бе доказал, че е слаб.
— Кип е по следите ти. Разбрах, че е ходил в Бат. Дал е дума, че ще те открие и ще те предаде на правосъдието. Винаги е бил любимецът на Бланш. Изправи се срещу него и ще разбереш кого предпочита тя.
Лицето на Едуард потъмня.
— Какво искаш да кажеш? Ние сме братята Натсън.
Дънкан се изсмя.
— Разбира се. Ако така казва майка ти.
— Аз го казвам. Както казвам и това, че ще елиминирам Кип. Той винаги е бил любимецът на майка.
— Ти заслужаваш цялото й внимание. Може би ще мога да ти помогна да измислиш начин да извадиш Кип от играта. Напоследък се движи с онази банда и се говори, че крадат коне. Чух, че някакви хора от планините са купили обратно собствените си коне, и се споменава името на Кип. Ако го обвинят в това, майка ти няма да се гордее толкова с него, нали така? Или пък можем да кажем, че е казал твоето име на онази индианка, след като я е оправил, за да насочи следите към теб, нали така? Сипи си още едно, Едуард — подкани го той, защото знаеше, че момчето става по-смело под влиянието на алкохола. Само след като беше пил, ставаше достоен да бъде негов син.
Тази вечер Бланш беше облечена добре и седеше начело на масата. Остави чашата с вино и погледна към Дънкан.
— Продължавай да криеш Едуард. Особено от Кип. Той е бесен, че Едуард е опозорил семейството му. Честно казано, аз също, но може би имам известна вина за това. От доста време знам, че си оплел момчето в паяжините си.
Дънкан хвърли кърпата си върху чинията, защото знаеше, че лошите маниери я дразнят.
— Той е мой син, Бланш. А един мъж иска да направлява живота на сина си.
— От това, което знам за твоите… приключения, ти имаш и други деца. Остави моето на мира — отвърна хладно Бланш. — Къде е той?
— Добре скрит, както пожела ти. В безопасност е.
Един мъж трябваше да пази тайните си, а неговата пещера в Хайуд маунтинс му вършеше добра работа. Щеше му се да бе довършил Соломон Улф още тогава, когато го беше приковал към стената. Дънкан изплю тютюнев сок в една кристална чаша и зачака Бланш да се развика. Само да успееше да я ядоса, и тя щеше да се прибере в стаята си и да започне да пие. Или пък щеше да го пожелае — той се обзалагаше, че ще е последното — беше минало твърде много време за Бланш.
Тя стисна великолепната дантелена покривка, но запази самообладание въпреки предизвикателството му.
— Дънкан, Джоузеф отказа да изостави задължението, което е поел — да се грижи за ранчото на Соломон. Искам това момче — Джоузеф — да е в безопасност.
Следващите й думи го изненадаха, защото изразяваха точно това, което той беше замислил. Бланш присви очи.
— Ще е много лесно някой да закара откраднат добитък в ранчото на Улф и да излезе така, че Джоузеф е виновен. Искам той да е в безопасност и да е далеч оттук. Ти трябва да се погрижиш за безопасността му, Дънкан, за което ще ти платя добре.
Той се ухили и подигравателно повдигна вежди. Всеки момент тя щеше да му се нахвърли и той чакаше. Щеше да я накара да му се моли.
Лицето на Бланш беше безизразно. Тя го наблюдаваше спокойно, сякаш го виждаше за първи път. Самоувереността на Дънкан се изпари.
— Погрижи се за Джоузеф, ако искаш да запазиш мястото си на управител на ранчото ми. В противен случай можеш да си вървиш. А сега стани от масата ми, Дънкан. Отсега нататък ще се храниш в кухнята с останалите работници.
Дънкан се втренчи в нея, очаквайки я да се пречупи. Бореше се с гнева, който го обземаше. О, как искаше да й каже, че е направил толкова много за нея — включително как задуши стария Бък с възглавницата. Някой ден щеше да й каже. Изправи се.
— Ще се погрижа за момчето, Бланш.
И щеше да го направи, помисли си той, докато затваряше вратата след себе си. Изплю се върху любимия розов храст на Бланш. Копелето й щеше да увисне на веригите в пещерата също както баща му и Соломон преди толкова години.