Тя се обърна към Соломон, очите й бяха пълни с болка, сълзите не спираха да се стичат. Той се запита как така никога преди не е забелязвал тази болка.
— Ето, това съм аз — дъщерята на един долен търговец на коне. Наследила съм малко от хитростта му и съм доста смела. Бърнард ме научи на другото — да се държа като лейди. Работила съм здраво за всичко, плащала съм си за всичко, откакто се помня. Ти си един мечтател, Соломон Улф, с твоите любовни картини и писъмца… О, да, видях как си ме нарисувал с големите ми стъпала. Но светът не е за маргаритки, Соломон. Той е за тези, които сами се грижат за себе си и никога не попадат в капани.
Тя седеше пред него — уязвима и нещастна, докато само преди няколко минути беше самото олицетворение на силата и смелостта. Не би могъл да направи нещо друго, освен да сложи ръка на рамото й. Тя се притисна към него.
— О, Соломон. Изоставих ги всичките — мама и децата — защото исках да живея и не исках да се дам на татко. Сигурно е насочил мръсните си желания към някоя от сестрите ми. Непрекъснато си мисля къде ли са сега и дали са живи и здрави. Марша Джейн искаше да я наричаме с едно френско име — Дезире. Изоставих ги всичките — повтори тя и изхълца.
Кайро плака почти през цялата нощ, сгушена в прегръдката на Соломон. Той се опита да й каже, че разбира колко много боли да загубиш семейството си.
— Не — прошепна тя толкова тихо, че септемврийският вятър отнесе думата в прерията. — Не…
Соломон пришпори конете, когато стигнаха до хълма преди ранчото. Бяха отсъствали повече от месец. Дворът беше буренясал, не се виждаше никакъв добитък. Усети, че нещо не е наред.
Чувстваше се задължен да освободи Кайро от обещанието й. Искаше тя да разбере, че ако в ранчото го чакаше някаква нова неприятност, той сам ще се справи с нея. Тя бе направила достатъчно, докарвайки ги вкъщи живи и здрави.
— Ти спаси живота ми. Не беше честно от моя страна да те принуждавам да се омъжиш за мен, след като беше толкова против, след като беше толкова решена да осъществиш мечтите си. Освобождавам те от обещанието ти. Можеш да си вървиш. — Той стисна силно юздите. — Само недей да казваш на никого за любовните ми писма и за рисунката. Ако го направиш, ще отрека всичко и ще кажа, че си била толкова прехласната по мен, че си започнала да си въобразяваш разни неща.
Само един луд може да пише такива писма, помисли си той.
Гарнет се втурна през сухата трева, а сърните, които пасяха недалеч, погледнаха към фургоните и избягаха. Соломон не гледаше към Кайро, но усети как тялото й се напрегна до неговото.
— Мисля — каза тя съвсем тихо, — че съм заложила честта си, давайки дума, също както и ти. Сделката ни беше за една година, мистър Улф, и аз възнамерявам да удържа думата си.
— Сделка — повтори той. Това определение настина го нервираше.
— Сделката остава… Нещо не е наред. — Тя се наведе напред, разглеждайки ранчото. — Джоузеф не е тук, макар че обеща да се грижи за добитъка ти!
— Мамо! Татко! — В момента, в който фургонът спря, Гарнет се покатери в скута на Кайро. Държеше в ръка медальона си. — Познайте къде го намерих! Висеше на вратата! — Тя се премести в скута на Соломон и започна да разглежда лицето му така, сякаш го виждаше за пръв път. — Татко? — обади се отново тя. — Знаеш ли, че ти и Кип много си приличате? — Тя докосна с пръст трапчинката му и после погали бузите му. — Много си приличате. Същите сте като мен, с черни очи и коси, с трапчинка и… Татко? Защо Кип прилича на нас?
Соломон притисна бузата си към нейната.
— Кип е мой син.
Очите на Гарнет заблестяха.
— Наистина ли? Но това е прекрасно! Това означава, че ми е брат, нали така? Чу ли това, Куиг? — извика тя. — Сега си имам и мама, и татко, и брат! А също така имам коте и теб, Куиг! — добави тя.
Куигли помогна на Кайро да слезе от капрата. Тя взе бележката, забодена на вратата на къщата.
— Доброволен отряд преследва Кип. Тук пише, че е конекрадец. Искат да го обесят. Дънкан насъсква тълпата. — На вратата имаше още една бележка. Кайро прочете и нея и каза: — В бележката на Джоузеф се казва, че няма да се върне.
Чу се далечен изстрел. Дънкан явно наистина действаше.