— Джоузеф не може да пише — каза тихо Соломон.
Чуха се още изстрели от карабина. Отговориха им няколко единични пистолетни изстрела.
— Това е при колибата на стария трапер. — Соломон започна да оседлава кобилата си.
— Не смей да тръгваш без мен — обади се Кайро. Той се наведе, целуна я по устните и се метна на седлото.
— Куигли, мистър Улф ще има нужда от помощта ми — каза Кайро и започна да сваля букаите на Проклятие. — Гарнет, стой при Куигли. Аз отивам с татко. Соломон, недей да ме гледаш с този изпепеляващ поглед. Кип е мой приятел и искам да му помогна.
Гарнет вдигна панталоните си.
— Аз също искам да дойда.
— Оставаш тук! — казаха в един глас Куигли, Кайро и Соломон.
— Куигли, помогни ми, ако обичаш, да яхна Проклятие. Дай вода на конете. Сигурна съм, че скоро ще се върнем — каза Кайро.
Проклятие изостана назад точно както бе предвидил Соломон. Пресъхналото корито на реката беше доста труден терен за едър кон като него.
Петнайсет минути по-късно Соломон се промъкваше през сухата прерийна трева. Когато наближи кирпичената къщурка на трапера, той видя неколцина мъже, които я бяха заобиколили. От един счупен прозорец се подаваше дулото на пистолета на Кип. Соломон разпозна няколко от мъжете, включително Дънкан, който говореше разпалено на петима от тях, правейки им знак да заобиколят къщурката. В ръката му имаше въже с примка.
В близкия храсталак лежеше ранен мъж, за който се грижеше Сам Уейд. Джосайя Барне, седлар, лежеше по корем, подпрял ловната си карабина на една скала. Изстрелът му разцепи дървената врата на колибата на трески.
Страхът за Кип накара Соломон да действа инстинктивно, а той се доверяваше на инстинктите си. Тръгна към колибата, като пътьом изпразни уинчестъра си във въздуха. Мъжете се стреснаха и тъй като не искаха да предизвикват Соломон, спряха стрелбата. Когато той се приближи достатъчно, се втурна в колибата.
Кип стоеше в сянката до прозореца, притиснат към кирпичената стена.
— Това е моя битка. Нямам нужда от теб… татко…
Омразата, която гореше в очите му, прониза сърцето на Соломон. Това беше синът, който той трябваше да защитава.
— Ще оправим тази каша заедно — каза той.
— Ти ли си баща ми? — попита Кип с глас, изпълнен с болка, която сякаш идваше от самата му душа.
— Да — призна Соломон и се облегна от другата страна на прозореца.
По мръсните бузи на Кип се затъркаляха сълзи.
— Използвал си майка и после си я изоставил. Точно както ще направиш и с Кайро. Вече всичко си идва на мястото… Защо майка толкова се пали, когато стане въпрос за теб, защо Дънкан те мрази?
Соломон отчаяно искаше да намери подходящите думи, за да успокои Кип и да поправи впечатлението му за него. Опита се да не мисли за Дънкан — отмъщението не биваше да отвлича вниманието му точно в този момент.
— Улф! Това не е твоя битка! — извика Хенри Сейнт Пиер. — Кип е крал коне от планинците и им ги е продавал обратно. Има и свидетели.
Тъмните, пълни с болка, очи на Кип обходиха лицето на Соломон и забелязвайки приликата, бързо се извърнаха. Започна да зарежда колта си.
— Какво значение има всичко това? Бих могъл да изляза, като стрелям непрекъснато, да се метна на коня си и да избягам.
— Никъде няма да ходиш — каза Соломон и взе револвера от Кип. Затъкна го в колана си. — Ти ли го направи?
Кип се хвърли към Соломон, който го отблъсна с лекота.
— Кротувай. Ти си мой син и няма да свършиш по този начин. Приятел си на Кайро и тя те иска жив и здрав. Гарнет иска брат си. Аз прекарах живота си като стрелец и не е изключено всеки момент някой да ме убие, разчиствайки стари сметки. Ти трябва да останеш заради тях двете. Ще ти повярвам, каквото и да ми кажеш. — Сложи несръчно ръка върху рамото на Кип и леко го разтърси. Момчето изглеждаше толкова изморено и уязвимо. — Ако можех да върна годините назад, щях да го направя, синко. Но сам знаеш, че това е невъзможно, а и сигурно не искаш да причиняваш още болка на майка си.
Кип се облегна отново на кирпичената стена. Изглеждаше по-възрастен за осемнайсетте си години.
— Много е странно някой да вярва само на думите ми. Не съм направил нищо, с което да наруша закона. Ние просто се шегувахме, като разказвахме какви ли не измишльотини, за да се правим на важни. Спечелих малко пари на карти, това е всичко.
— Вярвам ти, синко. — Тъй като Кип имаше вид на човек, който отчаяно се нуждае от приятел и от добра дума, Соломон отново сложи ръка на рамото му. — Аз съм с теб. — Когато срещна погледа на сина си, в него видя огромна болка.