— Вече ще живея така, както искам, Бък. Ако Джоузеф може да доведе децата и семейството си тук, е добре дошъл. Защото той е от моята кръв, също като Кип. Това е моята земя, Бък Натсън… и това е моят живот. И ти не можеш да направиш нищо.
Тя захвърли въжето и погледна към ранчото, което един ден щеше да остави на Джоузеф и Кип, нейните синове.
Дънкан препускаше срещу нея, плющейки с камшика си по задницата на коня.
— Не бива така да се отнасяш с такова хубаво животно — каза му Бланш. — Изпусна погребението на сина си. Живя достатъчно дълго, за да ми каже, че си поискал от него да заведе откраднатото стадо в ранчото на Соломон.
— Момчето ми е мъртво? — лицето на Дънкан се сгърчи.
Бланш познаваше фалшивото му скръбно изражение. Възхити се на актьорското му майсторство, защото Дънкан не можеше да тъгува за никого, освен за себе си.
— Лежи ей там, до Бък. Искам да напуснеш земята ми, Дънкан. Веднага.
Дънкан се взираше в пресния гроб. Изражението му беше сурово.
— Станала си безсърдечна, Бланш. Помисли си за Едуард. Той щеше да иска да се грижа за теб като твой съпруг. Мисля, че трябва да се оженим веднага, за да не позволим на скръбта ти да те унищожи.
— Да се омъжа за теб? — Тя започна да се смее диво. Това беше някакво абсурдно предложение.
Очите на Дънкан бяха студени като лед.
— В такъв случай и ти ще станеш жертва на нещастен случай. След като припишеш ранчото на мен, пълноправния собственик. Мисля, че нещастието може да се случи и сега, а някоя жена да се подпише с името ти по-късно.
Тя трябваше да се досети… Видя го как извади револвера и усети пареща болка в рамото.
— Винаги си бил лош стрелец — каза тя, когато се наведе, за да пришпори коня си.
ГЛАВА 19
— Добре направи, че дойде тук, Бланш — каза Соломон, когато всички седнаха около масата.
Кайро се беше погрижила за раната й, а после пиха чай. Гарнет спеше дълбоко в леглото си до стената.
Кайро хвана ръката на Соломон, лицето й беше бледо. Той преплете пръстите си с нейните. Бланш погледна умолително към Кип.
— Съжалявам. Не би могъл да ме мразиш повече, отколкото аз самата се мразя.
Кип се извърна. Върху младото му лице беше изписана силна болка.
— Изслушай това, което има да ти казва, синко — каза тихо Соломон.
Сълзите се стичаха по лицето на Бланш и Куигли й подаде една носна кърпичка.
— Едуард е мъртъв. Дънкан го е накарал да открадне стадото. Трябвало е да го намерят в твоето ранчо. Добитъкът обаче стъпкал Едуард и сега той лежи в гробището до Бък. — Тя поклати глава. Щяха да са й нужни много сили, за да разкрие миналото си. — Бък искаше синове. Аз му ги родих… защото бях млада и слаба и знаех прекрасно какво щеше да се случи, ако не го направех. Родих теб и Едуард и още едно дете… — Тя преглътна. — Джоузеф.
Кип я гледаше с недоверие. Изведнъж прокара пръсти през косата си, с което заприлича още повече на Соломон. За един кратък момент Соломон си спомни думите на баща си: „Един ден ще имаш прекрасен син и ще го обичаш точно така, както аз обичам теб.“
Соломон разбираше Кип, който се опитваше да приеме факта, че Джоузеф му е полубрат.
— Къде е той сега? — попита най-накрая момчето.
— Дънкан трябваше да го пази. О, как се моля да не му е причинил зло. Не знаете на какво е способен…
— Да. Аз знам, майко — отвърна Кип беззвучно. Бланш се втренчи в него. Изведнъж разбра какво беше преживял той.
— Колко ли си страдал! — извика тя така, сякаш сърцето й се късаше. — Когато Бък умря, аз се наслаждавах на свободата си, забравила, че децата ми имат нужда от мен.