— Няма да те принуждавам да изпълниш своята част от сделката ни — каза той най-накрая. — Но бих искал да запазиш детето ми, ако го има.
Когато ставаше въпрос за Кайро, всичката му гордост се изпаряваше. Нима сърцето му кървеше? Или пък просто усещаше какво би било бъдещето му без нея? Решението обаче беше нейно и той можеше единствено да чака.
Кайро кръстоса ръце, прехапа треперещата си долна устна и се втренчи в него.
— Никъде няма да ходя без теб, мистър Улф. Ти си мой. Обичам те, мистър Улф. Осъзнавах го на няколко пъти, и то не по време на любовните ни игри. Осъзнах го, когато разбрах, че мога да те изгубя, че можеш да умреш от раната си, или пък когато се изправи срещу онези мъже. Тогава, при къщурката, аз осъзнах, че нюйоркското висше общество е мечтата на Бърнард, а не моята. Защото аз си имам друга мечта. Много път изминах, докато стигна до теб, и вече не можеш да ми се измъкнеш. Разбра ли?
Тя молеше. Очите й бяха изпълнени с няма молба, докато вятърът развяваше косите й.
Той хвана един копринен кичур. Искаше да й вярва. Искаше да я придърпа към себе си и да я прегърне силно. Но вместо това само продължи да я гледа, опитвайки се да прикрие радостта и болката си.
— Не искаш ли това бебе? — попита Кайро и сълзите рукнаха по бузите й. Тя трепереше от студения вятър. Изглеждаше толкова крехка и уязвима. — Или пък не искаш мен?
— Не мога да ти предложа нищо друго, освен трудности — каза той, но му се искаше да сложи глава на гърдите й и да й каже за светлината, която озаряваше душата му.
Придърпа я към себе си, загърна я с дрехата си и я прегърна, за да я стопли.
Тя се гушна в него.
— Няма да рисуваш картини на други жени и да ги носиш в джоба на ризата си. Няма да казваш на никоя друга жена, че прилича на Афродита, която излиза от пяната. А ако наречеш друга жена „маргаритка“, ще ти покажа колко болка може да причини на един мъж щеката за билярд. Смятам да оттегля обявата си. Няма повече да има никакви кандидат-невести, които да преследват моя съпруг.
— Гледай да го направиш — каза тихо той.
Тя беше несигурна и изплашена и любовта й грееше в очите й. Топлината им го обгърна и той сякаш се разтопи от мисълта за детето си, сгушено толкова дълбоко в нея.
Но имаше работа за вършене, може би щеше да спаси живота на един младеж, а той винаги вършеше работата си. Усмихна й се.
— Соломон, ти изглеждаш щастлив! — възкликна Кайро.
— Направо хвърча във въздуха. Още малко и ще стигна до луната — каза той и наистина се чувстваше по този начин.
— Целуни ме — помоли Кайро, принуждавайки го той да направи първата крачка. Отправяше му ново предизвикателство, но в очите й имаше топлина и нежност. — Сега, мистър Улф.
Той намери устните й със своите и с целувката си й показа, че цялото му същество е изпълнено с любов към нея и ще направи всичко, за да бъде щастлива. Кайро му отвърна по същия начин и потрепери, когато той се дръпна от нея и се метна на коня си. Кип вече беше яхнал своя и се наслаждаваше на гледката.
— Деца — каза той, ухили се към Кайро, а после и към Соломон.
— Чакам ви да се върнете вкъщи с Джоузеф — извика Кайро след тях, когато препуснаха през обляната от лунна светлина прерия.
На следващата вечер Бланш излезе да посрещне каруцата, с която караха Джоузеф. Момчето беше в треска и на косъм от смъртта. Дънкан се беше специализирал в мъченията — бе минал повече от месец, откакто Джоузеф бе окован в пещерата. Само един поглед на Соломон беше достатъчен. Той каза на Кип да намери каруца и одеяла, за да могат да откарат момчето вкъщи.
Време беше да разкрие на сина си тайната на миналото, за да може да го забрави. На път за вкъщи Соломон разказа всичко на Кип.
— Защо не уби Дънкан, когато се върна? — го бе попитал синът му.
— Защото не исках да продължавам по същия път — отвърна Соломон. — Отмъщението расте и става неконтролируемо. А аз трябваше да се грижа за Гарнет, освен това имах теб и Кайро. Не исках ти да видиш, че го убивам. Убийството оставя едно неприятно чувство, което никога не можеш да преодолееш. Не исках и ти да ставаш част от всичко това, да ме запомниш с димящ пистолет в ръка и със смъртта на един мъж. Не е хубаво един син да вижда баща си, обладан от омраза.
— И реши да оставиш нещата така?
— Исках нов живот за себе си и за Гарнет.
Кип погледна преценяващо баща си.
— Аз познавам Дънкан. Той няма да остави нещата така.
— Дънкан ще бъде предаден на съда. Аз сам ще се погрижа за това.
Такъв бе разговорът им на път за вкъщи. Сега Кип помогна на Бланш да се качи в каруцата.
— Майко — прошепна Джоузеф, когато тя сложи главата му в скута си.