— Всичко ще бъде наред — отвърна топло тя. Подпъхна бизонските кожи и одеялата под тялото му. — Ти няма да умреш.
Тя се наведе, за да целуне челото му.
Соломон се обърна и срещна разтревожения поглед на Бланш.
— Дънкан хвана Кайро. Иска да ги последваш. Думите му бяха: „Живот за живот.“
Кайро гледаше завързаните си ръце и мъждукащия огън. Бузата й гореше от удара на Дънкан, но страхът й за Соломон притъпяваше болката.
Дънкан очевидно не хареса начина, по който тя можеше да използва щеката за билярд. Но с него имаше и други мъже, които заплашиха Гарнет, Куигли и Бланш, така че тя трябваше да се остави да я хванат.
Лунната светлина блестеше в дулото на една карабина. Дънкан и един от хората му лежаха в пресъхналото речно корито. Друг се криеше в храсталака, но и неговият револвер се виждаше. Петима лежаха в засада и Дънкан бе обещал, че Соломон ще е мъртъв, преди да е настъпило утрото.
Дънкан и хората му — които нарочно не се показваха в светлината на огъня — съзнаваха каква опасност представлява Соломон и затова все още не закачаха Кайро. Ако Соломон… Тя бързо прогони от съзнанието си ужасната мисъл, но знаеше, че хората на Дънкан ще се нахвърлят върху й като зверове веднага щом се почувстват в безопасност. Ножът й все още беше в нея, както и сънотворните капки.
Вятърът свиреше в прерията.
— Не идвай, Соломон — прошепна тя, макар да знаеше, че той точно това ще направи.
Един облак закри луната и изведнъж Соломон се появи в светлината на огъня. Погледна към Кайро и трепна, когато забеляза подутата й буза.
— Дойдох, Дънкан. Можеш да я пуснеш.
Дънкан се измъкна от прикритието си и се изправи.
— Пусни пистолета си.
— Не и докато не я пуснеш — отвърна Соломон. — Ранена ли си? — обърна се той към Кайро. Ръката му беше съвсем близо до револвера.
Представляваше много лесна мишена.
— Не. Но с него има петима мъже.
— Нещастници! — каза тихо той и тонът му я накара да потрепери. Тази нощ за Дънкан нямаше да има милост.
Дънкан започна да се смее и да изстрелва куршуми в пръстта около огъня.
— Дойде най-после, мъртвецо — изграчи той.
— Пусни я. Нали имаш мен.
— За нея можем да получим откуп, а и междувременно можем да се позабавляваме. Но смятам теб да те убия единствено за удоволствие. — Сакатата му ръка се стрелна и опаката й страна удари лицето на Соломон. — Пусни оръжието.
— Дал съм дума, че ще те предам на правосъдието — каза хладно Соломон, а очите му се присвиха. — Времето за това настъпи.
— Не тази вечер, скъпи — отвърна Дънкан. Гласът му беше пропит със злоба. — Пусни го.
Соломон започна да измъква револвера си от кобура. Изведнъж го превъртя в ръката си, сграбчи дулото и удари главата на Дънкан с дръжката.
Дънкан се свлече на земята в същия момент, в който Соломон се хвърли върху Кайро.
— Правих това в продължение на много години, любима, и наистина съм добър. Спасявах отвлечени жени и деца. Но все пак мисля, че отсега нататък бих предпочел да отглеждам цветя за теб. И недей да ми се противопоставяш, не и този път — прошепна той.
— Кой? Аз ли? — попита тя невинно.
В нощта проехтяха изстрели. Соломон я вдигна с една ръка и започна да стреля с другата. Докато бягаха, се чу още един изстрел. Скриха се зад една скала.
Проклятие изцвили, хвърли някого на земята и го стъпка. Викове на болка разцепиха настъпилата тишина.
— Това сигурно беше Дънкан. Попаднал е на неподходящ кон — каза тихо Соломон.
Погледна към Кайро и се намръщи, когато видя подутата й буза. Целуна я леко. Съблече сакото си и я зави с него.
— Казвал ли съм ти, че те обичам? — попита нежно той, сякаш над главите им не свистяха куршуми, сякаш непременно трябваше да й го каже точно сега.
Кайро разбра, че той искаше да й каже нещо, което да запомни завинаги. Тя се вкопчи в него, за да го запази жив. Нуждата й да го има беше егоистична, защото сега той беше част от живота й и от сърцето й.
Той я целуна по устните и сложи ръка на корема й.
— Грижи се за сина ми, маргаритке. Връщам се веднага.
Соломон се претърколи през ръба на скалата.
— Искаше да ми отглежда цветя — промълви тя.
После започна да се моли, хълцайки, докато изстрелите осветяваха нощта. Мина съвсем малко време и ето че Соломон я вдигаше на ръце. Тя обрамчи главата му с вързаните си ръце и се притисна към него, трепереща.
— Ти си опърничав и подъл. Никой почтен съпруг не би оставил жена си завързана в момент като този.
— Мога ли да получа една целувка? — попита той любезно и тя осъзна, че той също трепери.
Прегърна го силно. Никога повече нямаше да й избяга.