Психическите сетива на Бони я накараха да настръхне. Нещо не беше наред с Каролайн, усещаше нещо, с което никога досега не се беше сблъсквала. А и въздухът… беше наситен с някакво напрежение, сякаш всеки миг ще се разрази буря.
Каролайн се обърна рязко, за да извърне лице от Елена. Пристъпи зад един стол.
— Просто я дръжте по-далеч от мен, става ли? Няма да й позволя отново да ме докосне… — започна тя, когато Мередит промени цялата ситуация само с две думи.
— Какво каза? — попита Каролайн сащисано.
5
Деймън караше без посока, когато видя момичето. Тя беше сама и вървеше надолу по улицата, а вятърът рошеше златисто червеникавата й коса. Ръцете й бяха пълни с пакети.
Деймън тутакси се прояви като кавалер. Спря плавно колата и изчака момичето да се изравни с него — жестоко! — после изскочи от колата и бързо отвори вратата на мястото до шофьора.
Както се оказа, името й беше Дамарис.
След миг ферарито отново се носеше по шосето толкова бързо, че златисто–червеникавата коса на Дамарис се вееше зад нея като знаме. Тя беше млада жена, която оцени подобаващо комплиментите, с които той я обсипваше през целия път, целящи да я замаят и доведат до състояние на транс — което беше добре, помисли си сухо Деймън, тъй като запасът му от ласкателства вече се изчерпваше.
Но за негов късмет, това красиво създание, с разкошна златисточервеникава коса и млечно бяла кожа не притежаваше почти никакво въображение. Не очакваше да му създаде неприятности и възнамеряваше да я задържи за през нощта.
Veni, vidi, vici4, помисли си Деймън и по устните му пробягна лукава усмивка. После се поправи — е, може би още не съм победил, но залагам ферарито си, че много скоро и това ще стане.
Спряха край една „живописна отбивка“ и когато Дамарис изпусна чантата си и се наведе, за да я вдигне, той зърна извивката на врата й, където тези изящни златисто червеникави къдрици изпъкваха смайващо на бялата кожа.
Деймън я целуна импулсивно и установи, че кожата й е мека като на бебе — и топла под устните му. Остави й пълна свобода на действие, любопитен да види дали тя ще му удари шамар, но вместо това младата жена се изправи и пое дълбоко дъх, преди да му позволи да я вземе в обятията си и да я целуне, превръщайки я в тръпнещо, несигурно създание, чиито тъмносини очи едновременно умоляваха и се опитваха да устоят на съблазънта.
— Аз… не биваше да ти позволявам да правиш това. Няма да ти позволя отново. Сега искам да си вървя у дома.
Деймън се усмихна. Ферарито му беше в безопасност.
Неизбежната й капитулация ще е много приятна, помисли си той, докато шофираше. Ако наистина се окаже толкова податлива, колкото изглежда, може би щеше да я задържи няколко дни и дори да я промени.
Но отвътре го глождеше необяснимо безпокойство. Заради Елена, разбира се. Да е толкова близо до пансиона и да не се осмели да я види заради онова, което би могъл да стори. О, по дяволите, което вече трябваше да съм сторил, помисли си, обхванат от внезапно нетърпение. Стефан беше прав — днес с него ставаше нещо нередно.
Беше необяснимо объркан и разстроен. Това, което вече трябваше да е сторил, бе да смачка лицето на малкия си брат в прахта, да му извие врата като на пиле, а след това да изтича нагоре по онези тесни и извити стълби и да отведе Елена доброволно или против волята й. Не го бе направил, заради някаква сладникава сантименталност и глупост, защото не искаше да чуе виковете й, когато повдигне тази несравнима брадичка и забие удължените си, изострени от изгарящото го желание зъби, в нежната й бяла лебедова шия.
В колата се разнесе някакъв шум.
— … не мислиш ли? — питаше Дамарис.
Раздразнен и твърде погълнат от фантазията си, за да внимава за това, което говореше спътницата му, той рязко й нареди да замълчи и тя тутакси притихна. Дамарис беше тъпа, но хубава провинциалистка. Сега седеше с развяна от вятъра коса, с празни очи, с присвити зеници, абсолютно неподвижна.
Деймън изсъска раздразнено. Не можеше да се върне към фантазията си; дори и в тишината на колата, въображаемите ридания на Елена му пречеха.
Но тя няма да плаче, след като веднъж завинаги я превърне във вампир, обади се един тънък глас в съзнанието му. Деймън наклони глава и се наведе назад, отпуснал ръце върху волана. Веднъж вече се бе опитал да я направи своята принцеса на мрака — защо да не опита отново? Тогава ще му принадлежи напълно и ако трябва да се откаже от човешката й кръв… е, в момента и без това не получаваше нито капка от нея, нали така?, обади се отново подигравателният вътрешен глас. Елена, бледа и заобиколена от сиянието на Силата, присъща само на вампирите, с русата си почти до бяло коса, облечена в черна сатенена рокля, открояваща ослепителната белота на кожата й. Това бе картина, която би накарала сърцето на всеки вампир да забие по-бързо.