Бони видя също как старата Обаасан, с тяло дребно като на кукла, стана забележително по-млада и по-висока. Това момиче бе истинска красавица, Бони бе длъжна да го признае. Имаше великолепни черни очи и фина като коприна коса, спускаща се почти до кръста й. А цветът на косата й беше също като косата на брат й — само че червеното в нея беше по-ярко, огненочервено. Носеше тънка черна дантелена презрамка, преметната през врата й, и черни кожени панталони. Сандалите й с високи токчета изглеждаха много скъпи. Ноктите на краката й бяха лакирани в същия яркочервен цвят, както и краищата на косите й. На колана й висеше навит камшик с лъскава черна дръжка.
— Моите внуци? — изрече бавно доктор Алпърт.
— Те нямат нищо общо с това — заговори момчето със странната коса, с очарователен маниер, без да престава да се усмихва. — И докато си гледат работата, няма защо да се безпокоиш за тях.
— Това е самоубийство или опит за самоубийство… или нещо от този сорт — съобщи Тайрон през сълзи на полицейския диспечер. — Мисля, че е едно момче, казва се Джим, което миналата година беше в последната година в моята гимназия. Не, това няма нищо общо с някакви наркотици… дойдох само за да се грижа за малката си сестра Джейнила. Тя е детегледачка… вижте, просто елате тук, става ли? Това момче си е прегризало повечето от пръстите си, а като влязох, ми рече: „Винаги ще те обичам, Елена“, после взе един молив и… не, не мога да кажа дали е жив или мъртъв. Но на горния етаж има една стара госпожа. За нея съм сигурен, че е мъртва. Защото не диша.
— Кой, по дяволите, си ти? — заговори Мат, без да престава да гледа войнствено странното момче.
— Аз съм…
— … и какво, по дяволите, правиш тук?
— Аз съм дяволът Шиничи — каза момчето с много по-силен глас. Изглеждаше раздразнен от прекъсването. Мат продължи да го гледа и момчето добави с още по-сърдит тон: — Аз съм китсуне… като върколак, само че лисица, би могло да се каже. Именно аз се занимавам с твоя град, идиот такъв. Пребродих половината свят, за да постигна това, така че мисля, че досега поне веднъж си чул за мен. А това е любимата ми сестра Мисао. Ние сме близнаци.
— Не ме е грижа дори и тризнаци да сте. Елена каза, че зад всичко това има още някой освен Деймън. Така твърдеше и Стефан преди… хей, ти какво си направил на Стефан? И какво си направил на Елена?
Докато двамата се ежеха един на друг — съвсем буквално в случая с Шиничи, защото косата му щръкна нагоре — Мередит изгледа многозначително Бони, доктор Алпърт и госпожа Флауърс. После погледна към Мат и леко се докосна по гърдите. Тя беше единствената, достатъчно силна, за да го удържи, макар че доктор Алпърт кимна забързано в знак, че ще помогне.
И тогава, докато момчетата се надвикваха все по-шумно, а до тях Мисао се кискаше, на вратата се появи Деймън. Всички се размърдаха инстинктивно. Мередит и доктор Алпърт хванаха Мат от двете му страни и го поведоха към изхода, докато Изобел най-неочаквано изпищя и скочи върху Шиничи. Никой от присъстващите не очакваше това от нея, но със сигурност много им помогна, помисли си Бони. Мат още крещеше и се опитваше да се измъкне и по най-примитивен начин да излее омразата си към Шиничи, но безуспешно.
Бони не повярва на очите си, когато отново се завърнаха в гората. Дори госпожа Флауърс не се предаваше. Повечето от тях бяха опазили фенерчетата си.
Беше станало чудо. Успяха да избягат дори от Деймън. Сега трябваше само да са много тихи и да се опитат да преминат през Олд Уд без да налетят на нещо лошо. Може би щяха да намерят пътя към истинския пансион. После щяха да мислят как да спасят Елена от Деймън и двамата му приятели. Накрая дори Мат бе принуден да признае, че беше много малко вероятно да успеят да се справят срещу три свръхестествени същества.
Бони искаше само да можеха да вземат Изобел със себе си.
— Добре, а сега трябва да отидем в истинския пансион — каза Деймън, когато Мисао най-после остави Изобел напълно покорена, почти в безсъзнание. — Там ще бъде Каролайн.
Мисао престана да гледа Изобел и се отмести от нея.
— Каролайн? Защо ни е Каролайн?
— Нали това е част от забавлението? — произнесе Деймън с най-очарователния си съблазняващ тон. Шиничи веднага престана да изглежда измъчен и се усмихна.
— Това момиче… тя е онази, която ти бе използвала като преносител на заразата, нали? — Изгледа закачливо сестра си, чиято усмивка беше леко напрегната.