Бяха ужасни. Само по начина, по който крайниците им бяха усукани; по начина, по който се тътреха; как се олюляваха като маймуни, по начина, по който телата им завършваха накрая с дървоподобни карикатури на човешки лица, заобиколени от плетеница от по-тънки клони, пречупени под странни ъгли… явно те бяха замислени като създания, породени от кошмарите.
И бяха голи. Нямаха нищо там, където трябваше да имат дрехи, за да прикриват отблъскващите деформации по телата си.
Точно тогава Елена разбра какво означава да изпитваш неописуем ужас, когато двама клатушкащи се малахи отнесоха вцепенената Бони до един грубо отсечен пън, подобен на олтар. Проснаха я върху него и започнаха най-грубо да дърпат дрехите й, да ги събличат несръчно с пръстите си като съчки, като понякога се дочуваше дори пращене от чупене на пръстите. Изглежда никак не се притесняваха, че могат да си изпочупят пръстите — най-важното бе да изпълнят задачата си.
След това, още по-тромаво, използваха накъсаните ивици, за да вържат двете й ръце и двата й крака, както беше безпомощно разперена и разчекната, към четирите възлести кола, откъртени от собствените им тела и забити в земята около пъна с четири мощни удара на по-дебелата ръка на първия малах.
Междувременно отнякъде още по-далече в сенките се прокрадна напред трето човекоподобно дърво. Съвсем ясно личеше, че беше от мъжки пол.
За миг Елена се разтревожи, че Деймън може да изгуби битката или да се прости с разсъдъка си, ако нападне двата върколака в лисичи кожи, като разкрие на коя страна всъщност ще се сражава. Но чувствата му към Бони очевидно се бяха променили откакто я беше спасил в къщата на Каролайн. Изглеждаше съвършено спокоен край Шиничи и Мисао, отдръпнал се назад, усмихнат, дори им бърбореше нещо, с което ги разсмиваше.
Внезапно всичко вътре в Елена сякаш се преобърна. Този път не беше само жегване на безпокойство. Обзе я пълен ужас. Деймън никога не бе изглеждал толкова естествен, толкова на мястото си, така щастлив, както сега с Шиничи и Мисао. Не е възможно да са го променили, опитваше се да се убеди. Не можеха да го обсебят толкова бързо, не без тя да разбере…
Но когато му показа истината, той беше нещастен, нашепваше сърцето й. Отчаяно нещастен — нещастно отчаян. Може да е посегнал към обсебването както заклетият алкохолик посяга към бутилката, за да потърси единствено забрава. И доколкото познаваше Деймън, той доброволно щеше да призове мрака.
Той не можеше да издържа престоя на светлина, помисли си тя. Но ето че сега се присмиваше на страданията на Бони.
В такъв случай какво ще прави тя? След като Деймън е преминал на страната на противника и от съюзник се е превърнал във враг? Докато анализираше положението си, Елена се разтрепери от гняв и омраза — да, и от страх също.
Как да се опълчи сама срещу трима от най-могъщите противници, които можеше да си представи, както и срещу тяхната армия от деформирани, лишени от съвест убийци? Да не говорим за Каролайн, оглавяваща групата от злобни, изпаднали във възторг зрители?
Сякаш нарочно, за да усили страховете й, за да й докаже колко нищожни са шансовете, дървото внезапно се разклати и за миг на Елена й се стори, че в следващия миг ще падне от клоните му, като ще се премята и крещи във въздуха през цялото рухване към земята. Клоните, за които се бе хванала, като че ли изведнъж изчезнаха и тя оцеля единствено благодарение на отчаяното и болезнено дращене сред боровите игли, за да се добере до грапавата почерняла кора на дървото.
Сега ти си момиче от човешката раса, скъпа моя, сякаш й нашепваше силната упойваща миризма на смола. И си затънала до шия сред Силите на безсмъртните и магьосниците. Защо се бориш? Изгубила си битката още преди да си я започнала. Предай се още сега и няма да боли толкова много.
Ако й го бе казал някой друг, ако се беше опитал да й го набие в главата, думите му щяха да отскочат като искри от твърдия като кремък характер на Елена. Ала вместо това в нея се загнезди само чувството, все повече заливащо я, като аура на безнадеждната орисия, като познание за пълното й безсилие на каузата й и неподходящите й оръжия. Това чувство я обгърна нежно, но неизбежно като мъгла.
Отпусна пулсиращата си глава на ствола на дървото. Никога не се бе усещала толкова слаба, толкова безпомощна — толкова самотна, не и откакто беше наскоро пробуден вампир. Искаше Стефан. Но Стефан не бе имал сили да победи тези тримата и тъкмо заради това може би нямаше да го види никога повече.