Сега, след като бе дух, я искаше повече от всякога. Дори като вампир тя ще запази по-голямата част от същността си и той съвсем ясно си я представяше: светлината й срещу неговия мрак, меката й белота, сгушена в твърдите му мускулести ръце. Щеше да укроти тази прелестна уста с целувките си, да я задуши с тях…
Но какво си мислеше той? Вампирите не се целуваха за удоволствие — особено не и с други вампири. Кръвта, ловът, това беше всичко. Целувките, без да са необходими за покоряването на жертвата, бяха безсмислени; те нямаше да доведат до никъде. Само сантименталните идиоти като брат му се занимаваха с подобни глупости. Един зрял вампир може да сподели кръвта си с простосмъртна жертва, като в същото време контролира изцяло съзнанието й и свържат умовете си. Това бе тяхното удоволствие.
При все това Деймън изпитваше вълнение при мисълта да целуне Елена, да я целуне против волята й, да усети как отчаяната й съпротива замира… последвана от кратко колебание, миг преди да му се отдаде напълно.
Може би полудявам, помисли си Деймън. Доколкото си спомняше, никога досега не бе губил разсъдъка си и имаше нещо примамливо в идеята. Бяха минали векове, откакто бе изпитвал подобно вълнение.
Толкова по-добре за теб, Дамарис, помисли си той. Беше стигнал до мястото, където Сикамор стрийт свършваше внезапно и преминаваше в тясно и опасно шосе, водещо към Олд Уд. При все това той се обърна към Дамарис, за да я събуди. Забеляза със задоволство, че устните й и без червило са с естествения цвят на узряла череша. Целуна я леко и зачака отговора й.
Удоволствие. Виждаше как съзнанието й омеква и разцъфва за него.
Деймън погледна напред към шосето и я целуна отново, този път по-продължително. Остана възхитен от отклика й, от реакцията и на двамата. Беше удивително. Сигурно бе заради количеството кръв, което бе поел, повече отколкото обикновено за един ден, или от комбинацията…
Наложи се внезапно да отклони вниманието си от Дамарис и да го насочи към пътя. Някакво малко червеникавокафяво животно се появи като с магическа пръчка на шосето пред колата. Обикновено Деймън не се отклоняваше от пътя си, за да прегазва зайци, бодливи прасета и други подобни, но това животно бе разсеяло вниманието му в съществен момент и това го подразни. Сграбчи волана с двете си ръце, впери напред очите си — черни и студени като ледените дълбини на пещера — и се насочи право към червеникавокафявото нещо.
Но то не беше толкова малко — колата щеше да подскочи и да се раздруса.
— Дръж се — промърмори той към Дамарис.
В последната секунда червеникавокафявото нещо се стрелна встрани. Деймън завъртя волана, за да го последва и тогава насреща му се изпречи канавката. Единствено свръхчовешките рефлекси на вампир — и изключителната подвижност на всеки скъп автомобил — можеха да го спасят да не се озове в канавката. За щастие Деймън притежаваше и двете. Гумите изсвириха и запушиха в знак на протест.
Нямаше сблъсък.
С гъвкаво движение Деймън изскочи от колата и се огледа. Но каквото и да беше онова нещо, бе изчезнало също така мистериозно, както се бе появило.
Sconosciuto. Странно.
Искаше му се да не бе карал срещу слънцето; ярката следобедната светлина бе намалила рязко силата на зрението му. Когато бе приближил с колата онова нещо, бе успял да го зърне за секунда и то му се стори изкривено. Изпъкнало от единия край, а в другия подобно на ветрило.
— Е, добре.
Обърна се към колата. Дамарис бе изпаднала в истерия. Не беше в настроение да утешава когото и да било, затова просто я приспа. Тя се отпусна на седалката, а сълзите по страните й засъхнаха, неизтрити от нежна ръка.
Деймън се качи в колата объркан. Но вече знаеше какво иска да прави днес. Трябва да намери бар — долнопробен и мръсен или чист и скъп — както и друг вампир. След като Фелс Чърч се оказа толкова горещо място върху картата на лей линиите, околностите би трябвало да гъмжат от вампири. Подобни места привличаха вампирите и другите създания на мрака както цветята пчелите.
А след това искаше да се сбие. Щеше да бъде напълно нечестно — Деймън беше най-силният останал вампир, поне доколкото знаеше, а и освен това бе пълен до горе с коктейл от кръвта на най-сочните и свежи девойки на Фелс Чърч. Не му пукаше. Чувстваше, че трябва да си изкара на някого странното объркване, което изпитваше и — върху устните му затрептя неподражаемата му и унищожителна усмивка — някой върколак или таласъм щеше да срещне смъртта си. Може би не само един, ако имаше късмет да ги открие. А след това — прелестната Дамарис за десерт.